Беше малка руса Барби, която леко фъфлеше. С костюма си на мажоретка приличаше на героинята на Оливия Нютън Джон от филма „Брилянтин“ или на участничка в епизод на „Клуб Веселие“.
— Съгласна съм за сока от папая, много благодаря — каза тя и седна на табуретка. — Случайно да разполагате с карта на района?
— Клиентите понякога ги забравят по масите. Ще ида да проверя дали няма някоя в кабинета.
— Много любезно от ваша страна.
След по-малко от две минути Барби се върна с карта на Нова Англия. Алис я разгъна на бара. Беше добра стара „Мишелин“ от времето преди джипиеса, преди появата на смартфоните и на интернет — преди тази лудешка епоха, когато хората абдикираха, за да се превърнат в роби на технологиите.
— Може ли да пиша отгоре й?
— Да, тя е ваша: подарък от заведението. И ето ви коктейла.
Алис й благодари с усмивка. Харесваше това момиче: мило, обикновено, привлекателно. На каква възраст беше: осемнайсет, най-много деветнайсет? Алис беше на трийсет и осем. Двайсет лета повече. Извода изникна неизбежно: можеше да й бъде майка. Констатация, която напоследък се появяваше все по-често, когато тя се срещаше с младежи. Намираше се в странното положение да се чувства на ничия земя: усещането, че продължава да е на двайсет в мислите си, а да се движи в два пъти по-старо тяло.
Гадно е времето, което минава. Единственият господар на тези, които нямат господар… както напомня една арабска пословица.
Тя прогони мислите си и се съсредоточи върху картата. За да се ориентира, винаги имаше необходимост да визуализира нещата. Използва химикалката и обгради различни места. Първо Ню Йорк, откъдето тръгнаха преди два часа, и Бостън, където се намираше бюрото на ФБР. Сега бяха спрели в Хартфорд, точно на средата на пътя между двата града. Нов щрих: Крейг им каза, че Дюн работи в старчески дом в Конкорд. Намираше се много по на север, в Ню Хампшър, най-малко на 250 километра. Крейг също така уточни, че Дюн живее в Линкълн. Беше й необходима почти минута, за да открие обекта на картата. Пущинак, затулен между две планини.
— Знаеш ли го? — попита тя новата си приятелка.
— Да, има ски шанца наблизо: Лун Маунтин. Ходили сме там с моя приятел.
— Как е обстановката?
— По-скоро неприятна, особено през зимата. И никак не е близо.
Полицайката кимна. В залата беше толкова топло, че тя свали пуловера си и остана по фланелка.
С пакет цигари в ръка, Габриел се върна в ресторанта и се присъедини към Алис на съседната табуретка.
— Какво да ви поднеса, господине?
— Нямате ли еспресо?
— Не, съжалявам.
— Тогава може би „Перие“?
— Също не разполагаме.
Алис се ядоса.
— Постарай се, Кийн. Не бъди толкова придирчив.
— Окей, направете ми обикновено кафе.
Докато младата сервитьорка изпълняваше поръчката, Габриел я огледа от главата до петите, като без стеснение обърна особено внимание на най-възбуждащата част от тялото й.
— Не се притеснявайте! — избухна Алис.
Той вдигна очи към небето. Тя продължи:
— И вие сте мъж като всички други — въздъхна.
— Никога не съм твърдял обратното — рече той, извади цигара от пакета и я мушна зад ухото си.
Алис си беше приготвила реплика, но не й стигна времето да я изкаже.
— Струва ми се, че вашият факс току-що пристигна — обяви Барби и изчезна за няколко секунди в кабинета.
Когато се върна при тях, носеше два отпечатани листа, които си беше направила труда да закопчае един за друг.
Ченгетата откриха заедно съдебната фотография на Калеб Дюн.
— Каква е разликата между това и нищо… — промълви Алис разочаровано.
Антропометричната фотография, черно-бяла, неясна, не ги впечатли. Дюн изглеждаше като всеки друг: брюнет, среден на ръст, лице без отличителни черти. Господин Никой. Безлична фигура.
— Наистина е трудно да го запомниш — призна Габриел. — Може да бъде всеки.
Полицаят надмогна разочарованието си. Той обърна страницата и откри адресите, които Томас Крейг беше прибавил ръкописно: на старческия дом и на обиталището на Дюн.
— Не ви ли се струва странна тази история със старческия дом, който използва за пазач бивш затворник?
Алис не отговори. Очите й останаха приковани в снимката, сякаш се опитваше да проникне в „мистерията Дюн“.