Габриел отпи глътка от кафето си и направи гримаса на отвращение.
— Ще ми дадете ли телефона си? Трябва да видя нещо.
Той избра номера на телефонни справки, за да се свърже със старческия дом „Свети Йосиф“, където работеше Дюн. Представи се на рецепционистката — „специален агент Кийн, ФБР“ — и поиска да разговаря с директора на заведението. Както стана обичайно за тях, Габриел включи високоговорителя, за да може и Алис да слуша разговора.
— Юлиус Мейсън. Имам честта да ръководя този дом. Какво мога да сторя за вас?
Габриел се позова на рутинно разследване, за да поиска информация за Дюн.
— Надявам се, че нищо лошо не се е случило с Калеб? — обезпокои се Мейсън.
— Вчера вечерта той беше ли на смяна?
Директорът очевидно зина от учудване.
— Но Калеб Дюн не работи при нас от почти две години!
— Така ли? Не знаех.
Габриел се опита да запази присъствие на духа. Алис не успя да се сдържи и се усмихна: дори ФБР не беше в състояние да подава най-актуалната информация. Бавенето и административните спънки не бяха запазена марка на Франция. Притеснен, Габриел строго продължи да разпитва:
— Знаехте ли, че Дюн е имал съдебно досие, когато сте го наели?
— Съдебно досие ли? Хайде де, продал е няколко грама хашиш и е казал в очите на ченгето, което го е заловило, какво мисли за него. Голяма работа! Не е заслужавал да иде в затвора!
— Това е вашето мнение.
— Да, и нямам скрупули да го споделя с вас.
Алис отново се усмихна. Мъжът не беше лесен за разпит.
— Докато работеше за вас, Дюн никога ли не се е държал странно или неприемливо? Нищо ли не ви се е сторило учудващо?
— Не, напротив, Калеб беше много сериозен, много изпълнителен. Персоналът и живеещите тук не пестяха похвалите си за него.
— Защо в такъв случай се разделихте?
Мейсън въздъхна.
— Административният съвет поиска съкращение на щата. За да икономисаме няколко долара, трябваше да наемем външна охранителна фирма. По-евтино излиза, но е много по-неудобно.
— Знаете ли дали той отново си е намерил работа?
— Разбира се, и то много бързо. Аз самият го препоръчах в една болница в Мейн, където търсеха сериозен нощен пазач.
— Как се казва тази болница?
— За да продължите да попълвате проклетите си досиета и да притеснявате честните граждани ли?
— Господин Мейсън, моля ви се…
— Болницата „Себаго Котидж“, в Къмбърланд.
Полицаите размениха смаяни погледи. Телата им се разтресоха. Болницата „Себаго Котидж“ беше мястото, където работеше Елизабет Харди, намерената убита преди десет дни медицинска сестра.
Ченгета от главата до петите.
Ченгета до върха на ноктите.
Ченгета до мозъка на костите си.
Не се наложи да разсъждават дълго, за да постигнат съгласие. Не биваше да си губят времето в Бостън. Щяха да се справят само двамата, като самотни воини: ще карат на север до Линкълн и сами ще разпитат Калеб Дюн.
— Разминах се с този тип в разследването си — призна Габриел. — Елизабет Харди беше убита в дома си, в къщата си, близо до град Огъста. Тя беше изключила алармата, което ни наведе на мисълта, че е познавала нападателя си. Разпитах много хора от близкото й обкръжение. Приятели, колеги. Лично ходих в „Себаго Котидж“, но името на този пазач не се появи сред заподозрените. Сигурен съм, че не е бил близък с Харди.
— За колко време можем да стигнем дотам?
Той внимателно погледна картата, проследи с пръст разстоянието до Линкълн.
— Бих казал четири часа. Или дори по-малко, ако не спазваме всички ограничения на скоростта.
— Толкова дълго ли е?
— До Брадфорд можем да се движим по магистралата, но след това се налага да минем през планините. Колата се движи добре, но не е първа младост: индикаторът за бензина ме смущава и хвърлих поглед на резервната гума: не я бива. Преди да продължим, трябва да се отбием при автомонтьор.
Барби, която не беше изпуснала и дума от разговора им, извика:
— Братовчед ми е автомонтьор! Мога да го повикам, ако желаете?
Габриел повдигна вежди.
— Къде да го намерим?
— В Грийнфилд — осведоми ги тя и посочи малкото градче на картата.
Той погледна плана. Беше на по-малко от час път.