Той помисли малко.
— Окей, ще спра ей там, но вие ще оставите пистолета в колата.
Тази перспектива не очарова особено младата жена, но тя нямаше време да води преговори. Светна зелено. Отвори жабката и пъхна там Глока, заедно с кобура.
— Ще ви открия в сервиза — рече тя и тръшна вратата.
Пресече улицата, мина на отсрещния тротоар и продължи до кметството. Пред зданието намери план на града, разгърнат на дървено табло. Тя разгледа картата и зърна онова, което търсеше: адреса на медицински център, разположен на „Секънд Стрийт“.
Хубавото в малките градчета е, че цялата инфраструктура се намира в сравнително тесен периметър. Алис трябваше да върви няколкостотин метра, за да стигне пред прясно боядисана сграда с модерна фасада. Вълниста постройка, металически синя на цвят, която се различаваше от класическата архитектура на града.
Премина през автоматично плъзгащите се врати и влезе в хола, където я очакваха много информационни табла. След като ги разгледа, установи че медицинският център предлагаше богата гама от консултации: общи прегледи, специалисти, лаборатории за анализи, ехографски изследвания…
Алис се запъти към приемната и заяви, че се нуждае от гръдна рентгенова снимка. Попитаха я дали си е запазила час, има ли направление и какъв е номерът на социалната й осигуровка. Тъй като тя не притежаваше нищо подобно, избълва първата измислица, която й дойде на ум — представи се за френска туристка, която страда от сърдечна недостатъчност и се нуждае от рутинен рентгенов преглед. Секретарката я прие скептично, след това провери разписанието на лекарите и й предложи час за следващия ден.
— Много е спешно — настоя Алис. — Искам да видя рентгенолога, за да му обясня своя случай. Естествено, ще платя каквото струва.
— Ще пробвам — рече секретарката и вдигна телефона.
Тя разговаря в продължение на две минути със своя колежка и затвори, за да съобщи:
— Свързах се със секретарката на доктор Митчъл. Ще ви приеме между двама редовни пациенти. Може ли да видя личната ви карта?
— За съжаление, оставих ръчната си чанта в колата. Но съпругът ми ще дойде и тогава…
— Добре, качете се. Чакалнята за рентгена е на четвъртия етаж.
Тя натисна някакъв бутон, за да отвори плексигласова врата, която предоставяше достъп към заведението.
Асансьор. Ново приемно гише. Коридор. Чакалня.
Помещението беше боядисано в светли и нежни цветове. Бели стени, ПВЦ дограма, букови пейки и платнени фотьойли. Стара дама, превита под бремето на годините, чакаше спокойно и разглеждаше някакво списание. Пред нея млад мъж, заел по-голямата част от канапето, едър като гардероб, с гипсиран крак и подпухнало око, се занимаваше с таблета си.
Алис седна до него и завърза разговор:
— Автомобилна катастрофа ли?
— Американски футбол — отговори студентът и откъсна поглед от екрана. — Момчетата от Олбани ме подредиха в събота вечер.
Хубаво лице, ослепителна усмивка, кристален поглед, леко суетен. Вероятно кара момичетата да примират по него. И някои момчета.
— Таблетът ти е свързан с интернет, нали?
— Разбира се.
Алис подкара направо.
— Искаш ли да спечелиш лесно петдесет долара?
Той повдигна вежди.
— Кажете как, да видим.
Тя извади банкнота от джоба си.
— Ще ми го дадеш за пет минути и ще прибереш доларите. Никак не е трудно…
— Съгласен съм за сто долара.
— Я чупката!
— Добре де, не се ядосвайте! — капитулира той и й подаде джаджата.
Полицайката пое таблета и последователно се свърза със сайтовете на вестниците „Либерасион“, „Монд“ и „Фигаро“. Колкото и странно да изглеждаше, Алис не познаваше лицето на Вон. Когато я нападна, убиецът беше с каска. Този последен образ тя запази завинаги в съзнанието си. Черна каска на хищник с остри линии и здрави ръбове; тъмна козирка с металически отблясъци, въздухосмукател и аеродинамичен подбрадник, подобни на ужасяваща усмивка.
По-късно, докато траеше терапията й, Алис се съгласи с психиатъра, който следеше състоянието й, че не е необходимо непрекъснато да забива нож в жива плът, разгръщайки статиите от вестниците, посветени на случая. Но лекарката не знаеше, че по онова време Алис беше сигурна в смъртта на Вон.
Днес вече не беше така.
Тя продължи да търси и намери няколко снимки на убиеца, публикувани в пресата седмици след приключването на случая. Десетки различни фотографии, на които Ерик Вон се виждаше сравнително ясно. Трийсет и пет годишен мъж, брюнет, по-скоро приветлив на вид, но трудно отличим.