В Грийнфилд Габриел напълни резервоара с бензин, провери маслото и намери нова резервна гума. Алис отиде при него в сервиза и му разказа последната информация от Сеймур за произхода на пистолета и за своето ауди, намерено на Моста на влюбените. Инстинктивно се въздържа да го осведоми за чуждото тяло под кожата си. Предпочиташе да получи повече яснота по въпроса, преди да му говори неща, които ще му се сторят небивалици.
Отново поеха на път, но при Братълборо автоцистерна, пълна с гориво се беше обърнала на шосето. Бензинът се беше разлял навсякъде, така че пожарникарите и полицията по принуда затвориха междущатски път 91 и определиха охранителен периметър, за да предотвратят риска от пожар.
Принудено да напусне магистралата и да поеме по второстепенни пътища, шелбито намали скорост. Ако отначало двамата полицаи ругаеха този обрат на съдбата, постепенно се отпуснаха, покорени от спокойствието на местата, през които минаваха. Слушаха местна радиостанция с хубава музика: „Американски пай“ на Дон Маклийн; „Само днес“ на Джордж Харисън; „Златното сърце“ на Нийл Йънг… На една отсечка край пътя дори си купиха от местен производител сайдер и понички с канела.
В продължение на час сякаш забравиха за разследването.
Пейзажът беше привлекателен, прорязан от пътеки, от покрити мостове, от панорамни гледки и от планински потоци. В по-голямата си част хълмист, релефът на места се изравняваше в продължение на няколко километра. Тогава шосето заприличваше на селски път, покрай който се редяха живописни селища, старовремски ферми и широки пасища, по които се разхождаха млечни крави.
Дълго време Алис се унасяше от бръмченето на колата. Декорът й напомняше за летуванията в Нормандия, когато беше по-млада. Времето беше спряло хода си. Всеки път когато преминаваха през селце имаха усещането, че се връщат сто години назад. Сякаш се движеха по пощенска картичка от Нова Англия, илюстрирана със стари земеделски хангари, мандри с високи покриви и обилна растителност.
Очарованието изчезна внезапно, когато Алис отвори жабката, за да прибере кобура си. През първите години в полицията тя се подиграваше на колегите си, които носеха оръжие дори когато не бяха на работа. Но с течение на времето стана същата като тях: изпитваше нужда да усеща тежестта на патлака до гърдите си, за да е напълно спокойна, за да е в пълна хармония със себе си.
Пистолетът беше там, където го беше оставила, потънал в кожения калъф, но редом с него имаше детска играчка: метална количка с бяла каросерия, украсена със сини ивици. Точно копие на мустанга шелби, в който се возеха.
— Какво е това?
Габриел погледна играчката.
— Вероятно джаджа, която е доставяла удоволствие на Кени.
— Нямаше я тук преди малко.
Габриел сви рамене.
— Вероятно не сте видели добре.
— Сигурна съм, че жабката беше празна, когато оставих там оръжието си — подчерта младата жена.
— Има ли някакво значение? — ядоса се той.
— Мисля, че решихме да споделяме всичко.
Кийн въздъхна.
— Окей, братовчедът на Барби ми я даде. Впрочем много симпатичен тип. Той колекционира играчки марка „Хот уилс“. Притежава най-малко триста. Забавно, нали?
— Забавно… — повтори тя, без да го изпуска от очи.
Той раздразнено повиши тон.
— И какво? Момчето искаше да ме зарадва като ми подари количката. Взех я, за да не го обидя, точка. Проява на елементарно възпитание. Не е необходимо цяла вечер да обсъждаме тази дреболия!
Алис избухна.
— Престанете да ме правите на идиотка! Искате да ме накарате да повярвам, че сте станал толкова симпатичен на майстора, че ви е подарил количка от колекцията си? И как така цената все още стои на опаковката!
Изнервен, Габриел я погледна злобно, преди да запали цигарата, която висеше зад ухото му. Дръпна няколко пъти и купето се изпълни с дъх на никотин. Подразнена от дима, Алис свали стъклото на прозореца. Тя не изпускаше от очи партньора си — взираше се в тъмните му ириси, следеше деформираните му от гнева черти и се надяваше да открие истината, да разплете тайната.
Изведнъж очевидното блесна.
— Имате син — промълви тя, сякаш си говореше сама.