Той замръзна. Настъпи мълчание. Тя настоя:
— За него купихте играчката, нали?
Той обърна главата си към нея. Тъмният му поглед блестеше като петрол. Алис разбра, че поема по минно поле.
— Вярно е — призна полицаят и дръпна от цигарата, — имам малко момченце. Исках просто да му направя подарък. Забранено ли е?
Алис се засрами и почувства не на място; не беше убедена, че иска да продължи този разговор. Въпреки това попита мило:
— Как се казва?
Габриел наду звука на радиото и наведе глава. Не беше предвидил нежеланата намеса в личния си живот.
— Мисля, че имаме да решаваме други проблеми, Шефер. Лицето му стана тъжно. Няколко пъти премига и накрая каза:
— Казва се Тео. На шест години е.
По интонацията Алис разбра, че темата е изключително болезнена.
Развълнувана, тя намали звука на радиото и опита да отвърне с нещо успокоително:
— Количката е красива — и посочи шелбито. — Ще му достави удоволствие.
Кийн грубо изтръгна играчката от ръцете й и я запокити през прозореца.
— Постъпих глупаво. И без това въобще не го виждам.
— Габриел, не!
Тя сграбчи волана и го принуди да спре. Раздразнен, той внезапно наби спирачки, отвори вратата и излезе.
Алис наблюдаваше как се отдалечава в огледалото за обратно виждане. Сега се намираха на тесен панорамен път, който се извиваше към долината. Тя видя как Габриел сяда на скалата, която висеше над бездната като театрален балкон под открито небе. Той допуши цигарата си и запали нова. Алис излезе от колата, прибра играчката и се приближи до Габриел.
— Съжалявам — каза тя и седна до него на скалата.
— Не стойте тук, опасно е.
— Ако е опасно за мен, значи е опасно и за вас.
Тя се наведе напред и се загледа в езерото долу. Палитрата на есенните цветове се отразяваше във водата.
— Защо не го виждате по-често?
Той направи уклончив жест.
— Живее в Лондон с майка си. Дълга история.
Тя му поиска цигара, която вятърът й пречеше да запали. Мъжът й подаде своята и в момента, когато Алис най-малко очакваше, сподели мъката си.
— Невинаги съм работил във ФБР. Преди да се явя на конкурса за приемане в Бюрото бях полицай на терен в Чикаго.
Присви очи и остави спомените да изскочат на повърхността.
— В този град съм роден и там срещнах жена си: израснахме и двамата в украинския квартал, убежището на имигрантите от Източна Европа. По-скоро спокойно местенце, разположено североизточно от Луп.
— Работили сте в отдела за убийства?
— Да, но в южните квартали, където се намират най-горещите точки на града: районът Енгълуд, както и Ню Сити…
Той всмука силно от цигарата и продължи:
— Мръсни кътчета, гангренясали от гангстерски банди, изоставени на страха и на безнадеждността, където полицията не може да стори почти нищо. Цели територии под конзола на дребни бандити, които се смятат за наследници на Белязания и упражняват терор с леки картечници.
Недалечното минало се връщаше в спомените му. Минало, което искаше да държи далече от себе си — но въпреки всичко то изникваше отново и отново.
— Нямате ли усещането, че ние, полицаите, работим за мъртвите? Именно те са истинските ни клиенти. На тях трябва да даваме сметка. Те изпълват с кошмари нощите ни, докато не намерим убийците им. Точно в това ме упрекваше най-често жена ми: „Хората, с които прекарваш най-много време са мъртви. Ти никога не си сред живите.“ Всъщност имаше право…
Алис прекъсна Габриел преди края на монолога му:
— Не е вярно! Напротив: ние работим за техните семейства — за хората, които са ги обичали. За да им позволим да се отдадат на скръбта си, за да въздадем правосъдие, да сторим така, че убийците да не продължават да вършат зло!
Той я погледна неуверено и продължи разказа си.
— Един ден реших наистина да подпомогна живите. В Енгълуд бях всекидневно в контакт с членовете на асоциация от медиатори. Разнородни хора, повечето социални работници и бивши рецидивисти от квартала, които бяха обединили силите си, за да сторят това, което представителите на закона не успявахме: да намерят кусурите на механизмите, да предотвратят конфликтите, да успокояват напрежението. И най-вече да спасяват тези, които все още не са окончателно погубени.