С тъмни кръгове от умора и безсъние под очите, Алис мислено си повтаряше до втръсване наученото от Сеймур: Вон не само не беше мъртъв, но и продължаваше пъкленото си дело. Преди десет дни беше убил медицинска сестра тук в Нова Англия, а малко по-късно се беше върнал във Франция, за да нанесе пореден удар и да скрие трупа в старата захарна фабрика.
Вон не действаше сам. Алис беше сигурна. Срещата й с Габриел не изглеждаше случайна. Вон ги беше събрал двамата, за да ги провокира и да ги подложи на изпитание. Обаче тази зловеща постановка не можеше да бъде творение на самотен човек. Що се отнася до логистика — без съучастник нямаше как да нареди такъв пъзел.
Алис разтри клепачите си. Вече нямаше ясни идеи, мозъкът й действаше на забавен ход.
Измъчваше я труден въпрос: защо баща й я беше излъгал, че Вон е мъртъв?
Тя раздвижи раменете си и изчисти изпаренията, които се натрупваха върху стъклото на колата. Злокобният пейзаж я угнетяваше. Много се страхуваше и само присъствието на Габриел й помагаше да не се поддаде на паниката.
Минаха още петнайсетина километра преди да стигнат дървен бордюр, от който започваше пътека в гората.
— Тук е! — възкликна Алис и вдигна очи от картата.
Колата зави вляво и тръгна по горския друм, заобиколен от борове. След стотина метра проходът стана по-тесен, сякаш дърветата се изпречваха, за да отблъснат двамата натрапници. Пътниците потънаха в растителния тунел. Игличките драскаха каросерията на мустанга, клоните се блъскаха в стъклата, земята ставаше все по-нестабилна. Иглолистната гора направо ги поглъщаше.
Появило се от нищото, пред колата изскочи нещо тъмно и голямо. Алис извика, Габриел натисна с все сила спирачката и завъртя волана, за да избегне преградата. Шелбито се поднесе към дънера на един бор, който счупи огледалото за обратно виждане и направи на пух и прах едно от задните стъкла; плафониерата угасна.
Тишина. Страх. Последва дълъг рев.
Лос… — помисли си Алис, докато гледаше как се отдалечава силуетът на голямото животно с разперени като ветрило рога.
— Нищо счупено? — реши да провери Габриел.
— Добре съм — отвърна Алис. — А вие?
— Ще оживея — успокои я той и запали колата.
Преминаха петстотин метра, докато излязоха на поляна, сред която се издигаше ферма.
Спряха шелбито близо до сградата и загасиха фаровете. Лунната светлина беше достатъчна, за да могат да виждат дома. Беше правоъгълна конструкция, покрита с дървени плоскости и завършваща с двуостър покрив от кедър. Две тавански прозорчета сякаш подозрително ги наблюдаваха. Капаците на прозорците не бяха затворени, а вътре цареше пълен мрак.
— Няма никого — констатира Габриел.
— Или някой се опитва да ни накара да мислим така — рече Алис.
Тя затвори войнишката си торба и я подаде на Габриел.
— Вземете я — нареди му, докато вадеше пистолета от жабката. Пъхна го в кобура, провери затвора, вдигна предпазителя и сложи пръст на спусъка.
— Да не смятате да тръгнете направо? — попита Габриел.
— Виждате ли друго решение?
— Може да попаднем под обстрел!
— Ако Вон искаше да ни убие, щеше да го е сторил отдавна.
Измъкнаха се на студа и поеха към къщата. От устните им излизаше горещ дъх, рисуваше сребърни спирали, които се стапяха в нощта.
Спряха пред обикновена пощенска кутия, боядисана, но олющена.
— Поне не сме сбъркали мястото — каза Габриел и отвори кутията.
Беше празна. Някой наскоро беше прибрал пощата. Продължиха до верандата, където намериха вестник.
— Днешен „Ю Ес Ей Тудей“ — съобщи Габриел, след като махна найлоновата му опаковка.
Остави екземпляра върху стар люлеещ се стол.
— Следователно Дюн още не се е върнал — съобрази Алис и погледна вестника.
Габриел застана пред входа и се поколеба.
— От юридическа гледна точка няма никаква разумна причина да сме тук. Дюн официално не е заподозрян в нищо. Нямаме съдебно нареждане, нямаме…
— И тогава? — прояви нетърпение Алис.
— Ще се опитаме да влезем в къщата, без да разбиваме вратата…
Полицайката прибра оръжието си и клекна пред портата.
— Дайте ми чантата.
Тя бръкна в торбата и извади голям мукавен плик, сгънат на две, който съдържаше рентгеновите снимки на гръдния й кош.