— Затова ще я скрием в боклука — обясни ми той, все едно бях някаква глупачка.
Затворих си устата. Нещо, което можеше да подуши колко остър бе ножът ми, щеше да успее да усети суроватка, дори да е по средата на купчина тор. Но щом искаха, те можеха да опитат. Щяха да пробват и нямаше да сполучат, а това беше най-добрият изход за всички.
Стигнахме до барбакана, където дворцовите стражи спряха каруцата. Луиза ми помогна да сляза.
— Какво работиш тук? — попита изумено тя. Очевидно не бях благородница, но дори и една придворна дама със скромен произход имаше определен блясък.
— Аз съм помощник-учителка по музика — отговорих и направих лек реверанс. Краката ми все още бяха нестабилни.
— Госпожица Домбег? Вие свирихте на погребението извика Сайлъс, — а Томас и аз се просълзихме от изпълнението!
Склоних снизходително глава, но в този момент усетих умът ми да прещраква като отпуснатата тетива на арбалет и главоболието зад очите ми отново започна. Очевидно вечерните ми вълнения още не бяха приключили. Обърнах се, за да се прибера.
Силна ръка ме сграбчи и спря. Беше Томас. Зад него Сайлъс и Луиза говореха дружелюбно с пазачите и ги увещаваха да споменат пред кралицата за братята Бродуик, доставчици на здрави вълнени платове. Томас ме дръпна леко настрана и прошепна в ухото ми:
— Сайлъс ме остави да те наглеждам, докато той отиде да доведе Луиза. Видях идола на куига в кесията ти.
Лицето ми почервеня. Противно на всяка логика се чувствах засрамена, сякаш аз бях виновна, а не човекът, който бе тършувал из принадлежностите на една припаднала жена.
Пръстите му се впиха в ръката ми.
— Срещал съм жени като теб. Симпатизантки на червеите и любители на куигове. Нямаш представа колко близо беше до това да си удариш главата, докато си в безсъзнание.
Той не можеше да има предвид това, което ми каза. Срещнах погледа му — беше леденостуден.
— Жени като теб изчезват безследно в този град — озъби се той. — Завързват ги в чували и ги хвърлят в реката. На никой не му търсят отговорност за тях, защото са си получили заслуженото. Но ако зет ми не може да убие един гнусен куиг в собствената си къща, без да…
— Томас! Тръгваме си — извика зад нас Луиза.
— Свети Огдо ви зове да се разкаете, госпожице Домбег. — Той грубо пусна ръката ми. — Молете се за целомъдрие и се молете да не се срещнем отново.
Томас закрачи наперено към брат си и сестра си.
Залитнах, защото едва се държах на крака.
Считах тези хора за добри, въпреки предразсъдъците им, но Томас се бе изкушил да разбие главата ми в паветата, само защото носех в себе си статуетка, направена от куиг. Конкретната статуетка не криеше някакво по-дълбоко значение, нали? Да не би пък подсъзнателно да бях избрала именно нея, защото тя загатваше, че задоволявам някаква конкретна порочност? Може би Орма щеше да знае.
Минах през караулното помещение до портата, залитайки, и се отправих към двореца с всички сили, защото колената ми трепереха силно. Пазачите ме попитаха дали имам нужда от помощ — сигурно съм изглеждала ужасно, — но аз ги отпратих с ръка. Благодарих на всички Светии, за които се сещах, и се молех пламтящата светлина, падаща върху кулите на замъка, да идва от факлите и луната, а не от още един предстоящ припадък.
6.
Макар да се чувствах зле и да бях изтощена, трябваше да се оправя с Плодоядния прилеп без никакво отлагане. Издърпах дългата възглавница на пода, хвърлих се върху нея и се опитах да вляза в градината. Изминаха няколко минути, преди да отпусна зъбите си и да се успокоя достатъчно, за да си представя мястото.
Плодоядния прилеп се беше покатерил на едно дърво в горичката си. Аз обикалях около ствола му и си проправях път през чепатите корени. Прилепа, изглежда, бе заспал — имаше вид на десет — единадесетгодишен, а косата му бе на фльонги, точно както във видението от преди малко. Очевидно умът ми беше допълнил гротескната му форма с новата информация.
Вгледах се в лицето му и се натъжих. Не исках да го държа под ключ, но не виждах друга алтернатива. Виденията бяха опасни — можех да си ударя главата, да се задуша или да се издам. Трябваше да се защитавам по всякакъв начин.
Едното му око се отвори и той веднага го затвори. Калпазанинът не спеше, а се опитваше да ме излъже.
— Плодояден прилеп — обърнах се към него аз, като се опитвах гласът ми да звучи строго и безстрашно, — слез долу, ако обичаш.