— Бил е психиатър на Тес. Искам да знам дали е некомпетентен.
— Отговорът на този въпрос е отрицателен. Но ти май мислиш обратното?
Изчака ме да отвърна, но аз исках да получа, а не да давам информация, и той изглежда го разбра.
— Знам, че Хюго изглежда малко хаотичен — продължи Уилям. — С тези негови дрехи от туид и онова старо куче, но той е добър в работата си. Ако се е случило нещо нередно по отношение на здравното обслужване на сестра ти, то много по-вероятно се дължи на плачевното финансиране на психиатричната помощ, отколкото на Хюго.
Той отново ми напомни за теб със склонността си да търси най-доброто у хората и както толкова често ми се е случвало в твое присъствие, така и сега, придобих скептично изражение.
— Преди да започне да се занимава с пациенти, той работеше в изследователска лаборатория — продължи Уилям. — Беше изгряващата звезда на университета. Говореше се, че е страхотен, — че съдбата му е отредила да стане велик, и така нататък.
Много се изненадах от това описание на доктор Никълс; изобщо не пасваше на човека, когото бях срещнала; нищо в него не предполагаше подобна брилянтност.
Уилям отиде да вземе мляко от плота и аз се зачудих дали доктор Никълс не ме беше изиграл. Дали безличните дрехи и кучето по време на нашата първа среща не бяха внимателно обмислен ход, с който да ми бъде внушена точно определена представа, която аз бях приела за чиста монета? Но защо му беше да си прави този труд? Да бъде така лъжлив? Манипулативен? Свикнала да подозирам всекиго, с когото се сблъсквах, плувах в свои води. Но не можех да продължавам дълго с подозренията си специално към него. Той беше прекалено свестен, за да бъде свързан с каквато и да било проява на жестокост. Слуховете за неговата изключителност трябва със сигурност да са били неверни. Във всеки случай той те беше виждал само след раждането на Хавиер и после още веднъж, така че освен ако не е психопат, каква причина би имал да те убие?
Уилям се върна с млякото. Исках да споделя мислите си с него, щеше да е облекчение да му кажа онова, което знаех, но вместо това разбърках кафето си и зърнах пръстена си. Трябваше да го върна на Тод.
Уилям също го беше забелязал:
— Хубав камък.
— Да. Всъщност, вече не съм сгодена.
— Защо тогава го носиш?
— Забравих да го сваля.
Той избухна в смях, напомняйки ми за начина, по който ти ми се присмиваш — добросърдечно. Никой, освен теб, не ме дразни по този мил начин.
Когато той стана, златната му халка, закачена на верижка около врата, се изплъзна изпод деколтето му. Може би лицето ми изрази повече интерес, отколкото възнамерявах.
— Жена ми е в Портсмут, работи в радиологията — обясни той. — Не е лесно да се намери работа в един и същ град, камо ли пък в една и съща болница.
Той пъхна пръстена обратно в деколтето си.
— Не ни е позволено да носим пръстени на ръцете си — под тях се задържат твърде много микроби. Доста символично, не мислиш ли?
Кимнах изненадана. Чувствах, че се отнася с мен различно от начина, по който бях свикнала. И изведнъж си дадох сметка за леко смачканите си дрехи, за небрежната прическа, за лишеното от грим лице. Никой от обкръжението ми в Ню Йорк не би ме познал, ако ме видеше да пея гневно приспивната песничка в приемната на доктор Никълс. Не бях елегантната сдържана жена от Щатите и се зачудих дали занемаряването на външността не окуражаваше хората да изразяват хаоса в себе си и в живота си като ответна реакция.
Докато гледах как Уилям излиза от кафенето, се запитах, както се питам и досега, дали не съм искала да срещна някого, който да ми напомня за теб, било то и съвсем малко. И се зачудих дали приликата, която виждах, не беше породена от надеждата или наистина съществуваше.
Бях казала на господин Райт за посещението си при доктор Никълс, последвано от разговора ми с Уилям.
— Кой мислехте, че й е пускал приспивните песнички? — пита господин Райт.
— Не знаех. Смятах, че Саймън е способен на това. Както и Емилио. Не можех да си представя, че професор Росен е имал достатъчно информация за една млада жена, за да я тормози по този начин. Но и преди го бях преценявала погрешно.
— А доктор Никълс?
— Той би бил наясно как да измъчва психически даден човек. Професията му го гарантираше. Но ни най-малко не ми изглеждаше жесток или садистичен. А и нямаше причини да го прави.