— Да не би да си ги сменил с такива от магазина, докато не съм гледала? — питам.
Той избухва в смях; смехът му е много висок за стар човек. Здрав и силен.
— Първо сипах гореща вода, смесих я с пръстта и чак тогава посадих луковиците. Нещата винаги растат по-добре, ако им стоплиш почвата.
Намирам тази картина за успокояваща.
19
Сряда
Когато тази сутрин пристигам в следствената служба, откривам, че и други хора отглеждат нарциси, защото секретарката на господин Райт тъкмо изважда един букет от парче влажна хартия. Подобно на напоените с чай бисквити — орехчета на Пруст, мократа домакинска хартия около стъблата им ме връща обратно към слънчевата класна стая и букета нарциси върху бюрото, набран от мен за госпожа Потър. За момент задържам нишката на времето в момент, в който Лео беше жив, татко беше с нас, а пансионът не беше хвърлил сянката си върху мамината целувка за лека нощ. Но докато я държа, нишката изтънява, превръща се в нищо и накрая е сменена с по-твърд, по-остър спомен, пет години по-късно — когато ти занесе букет нарциси на госпожа Потър, а аз бях разстроена, защото вече нямах учителка, на която да искам да нося цветя, и защото отивах в пансион, където подозирах, че дори и да имаха цветя, нямаше да ми позволяват да ги късам. И защото всичко се беше променило.
Господин Райт влиза, очите му са зачервени и насълзени.
— Не се тревожете. Сенна хрема. Не е заразно.
Докато влизаме в офиса, изпитвам съжаление към секретарката му, която в момента сигурно изхвърля в коша за боклук красивите нарциси, завладяна от влюбена загриженост към шефа си.
Той отива до прозореца.
— Имате ли нещо против да го затворя?
— Не.
Очевидно страда много и аз съм доволна, че мога да се фокусирам върху проблемите на някой друг вместо върху моите, така се чувствам по-малко егоистична.
— Стигнахме до момента, в който Кася дойде да живее при вас, нали? — пита той.
— Да.
Господин Райт ми се усмихва:
— Разбрах, че все още е с вас.
Сигурно го е прочел във вестниците. Бях се оказала права, че онази снимка, на която бях прегърнала Кася през рамо, ще се озове във всички издания.
— Да. На следващата сутрин й пуснах да чуе приспивната песничка от телефонния секретар. Но тя просто предположи, че трябва да е някой приятел, който, без да иска, е проявил чудовищна липса на такт.
— Казахте ли й вие какво мислите?
— Не, не исках да я притеснявам неоснователно. Когато я срещнах за първи път, ми беше казала, че изобщо нямала представа, че Тес е била уплашена, какво остава — кой може да е бил негодникът. Беше глупаво от моя страна да й пускам песничката.
Но ако я бях приела за напълно равностойна на мен, щях ли да й кажа какво мисля? Щях ли да искам да имам компания, докато се ровя в мръсотията, щях ли да имам нужда от някого, с когото да споделям? Но след като бях прекарала онази първа нощ, заслушана в хъркането й, след като я бях събудила с чаша чай и й бях сготвила свястна закуска, взех решение да се грижа за нея. Да я защитавам.
— И тогава лентата на касетата на телефонния секретар продължи да се върти — продължих. — Имаше съобщение от някаква жена на име Хати, която не познавах и което не смятах за важно. Но Кася я разпозна и ми каза, че Хати била заедно с нея и Тес в клиниката за „Майки в бедствие“. Предполагаше, че Хати е родила, но не очакваше, че може да се обади. Тя самата не била близка с нея; винаги Тес организирала събиранията им. Нямаше телефонния й номер, но разполагаше с адреса й.
Отидох на адреса, който ми даде Кася. Това звучи лесно, но в действителност придвижването ми до която и да е точка на града беше стресиращо и отнемаше много време, тъй като нямах кола, нито пък бях наясно с градския транспорт. Кася беше останала вкъщи, притесняваше се да излиза заради насиненото си лице. Мислеше, че просто искам да посетя една от твоите стари приятелки, водена от сантиментални причини, и аз не я поправих.
Озовах се пред една красива къща в Чизик. Докато натисках звънеца, се почувствах неудобно. Не бях позвънила предварително и дори не бях сигурна, че Хати ще е там. Отвори ми бавачка филипинка с русо момченце в ръце. Изглеждаше много срамежлива, отбягваше погледа ми.
— Биатрис? — попита ме.