Бях объркана. Откъде можеше да знае коя съм?
Тя изглежда забеляза недоумението ми.
— Аз съм Хати, приятелка на Тес. Запознахме се на погребението й. Видяхме се за кратко, само се здрависахме.
Опашката от хора, чакащи да изкажат съболезнованията си на мен и на мама, беше голяма — приличаше на жестока пародия на опашка от някоя сватба. Всички чакаха, за да ни кажат колко съжаляват — толкова много истории, сякаш вината, че си умряла, бе на всеки един от тях. Аз просто исках всичко да приключи, да не съм причина за опашката, и нямах емоционалния капацитет да възприемам нови имена и физиономии.
Кася не беше ми казала, че Хати е филипинка; предполагам, че нямаше причина да го прави. Но аз бях изненадана не само от националността, но и от възрастта й. Докато ти и Кася бяхте млади, с единия крак в юношеството си, Хати беше жена, наближаваща четиридесетте. И носеше венчална халка.
Тя задържа вратата отворена, за да вляза. Маниерите й бяха скромни, дори покорни.
— Заповядай, влез.
Последвах я в къщата и напрегнах слух да чуя плач на бебе, но единственото, което долавях, бе звукът на детска телевизионна програма откъм хола. Докато наблюдавах как Хати оставя малкото момченце пред телевизора, си спомних, че ти всъщност ми беше разказала за една твоя приятелка филипинка, която работела като бавачка, но аз не бях обърнала внимание на името й, ядосана от поредната ти либерална приятелска връзка (бавачка филипинка, за бога!)
— Искам да ти задам няколко въпроса, ако не възразяваш?
— Добре, но в дванадесет трябва да прибера брат му. Имаш ли нещо против да… — тя махна към дъската за гладене и панера с прането в кухнята.
— Не, разбира се.
Приемаше появата ми на прага й и предстоящите ми въпроси изключително пасивно. Последвах я в кухнята и забелязах леката й евтина рокля. Навън беше студено, но на краката й имаше единствено стари гумени джапанки.
— Кася Левски ми каза, че бебето ти е било включено в експерименталното лечение на кистозната фиброза?
— Да.
— И двамата със съпруга ти ли сте носители на гена на това заболяване?
— Очевидно.
Тонът иззад скромната фасада беше остър. Тя не срещна очите ми и аз си помислих, че може да съм се заблудила.
— Тествали ли са те за гена на кистозната фиброза и преди?
— Имам дете с кистозна фиброза.
— Съжалявам.
— Синът ми живее с баба си и баща си. Дъщеря ми също е с тях. Но тя не е болна.
Явно и Хати, и съпругът й бяха носители на гена на кистозната фиброза, така че теорията ми за използването на здрави бебета в експеримента на „Хром-Мед“ нямаше да бъде подкрепена от нейния случай. Освен ако…
— Мъжът ти още ли е във Филипините?
— Да.
Зачудих се как една много скромна и бедна филипинка би могла да забременее, докато съпругът й е далеч от нея.
— В къщата на работодателите си ли живееш? — попитах и все още не съм сигурна дали въпросът ми беше просто банален опит да поддържам разговора или намек, че таткото в къщата можеше да е баща и на нейното бебе.
— Да, тук живея. Джорджина обича да съм наоколо, когато господин Беван отсъства.
Явно майката беше „Джорджина“, а бащата — „господин Беван“.
— Няма ли да ти е по-добре да живееш отделно? — попитах, хванала се за сценария, в който господин Беван все пак беше бащата. Не съм съвсем сигурна какво си представях — може би някое внезапно признание от рода на: „О, да, но тогава господарят на къщата няма да е в състояние да се възползва от услугите ми посред нощ“.
— Тук съм щастлива. Джорджина е много добра. Тя ми е приятелка.
Веднага отхвърлих тази вероятност: приятелството означаваше равнопоставеност между двама души.
— А господин Беван?
— Не го познавам много добре. Той често отсъства по бизнес.
Никаква допълнителна информация, за да продължа с разсъжденията си в тази посока. Гледах я, докато гладеше — прецизна и перфектна, — и си помислих, че приятелките на Джорджина сигурно й завиждаха за тази помощничка.
— Сигурна ли си, че бащата на бебето ти е носител на гена на кистозната фиброза?
— Казах ти. Синът ми е болен — острият тон, който бях доловила по-рано, без съмнение се беше върнал. — Срещам се с теб, защото си сестра на Тес — продължи Хати. — От любезност. Не за да ме разпитваш по този начин. Какво ти влиза в работата?