Но всеки път, когато я видех толкова остаряла и посивяла, изживявах шок от настъпилата в нея промяна.
— Мамо?
Тя се извърна. Забелязах сълзите по лицето й. Прегърна ме силно и притисна лице към рамото ми. Почувствах сълзите й през ризата си. Мама се отдръпна и се опита да се засмее:
— Не трябваше да те използвам за носна кърпичка, нали?
— Винаги съм на твое разположение.
Тя ме погали по косата:
— Всичката тази коса. Имаш нужда от подстригване.
— Знам.
Обвих ръка около кръста й.
Татко се беше върнал обратно във Франция, без да обещае да се обади или да ме посети; беше достатъчно честен да не дава обещания, които няма да спази. Знам, че ме обича, но че няма да е част от ежедневието ми. Така че на практика сега сме само двете с мама. Всяка от нас е изключително ценна за другата, но това не е достатъчно. Трябва да се опитваме не само да бъдем себе си, но и да заместваме другите — теб, Лео, татко. Трябва да се уголемим и разраснем в момент, в който се чувстваме максимално дребни и свити.
Сложих метличините на гроба ти, който не бях виждала от деня на погребението ти. И докато гледах пръстта, натрупана върху теб и Хавиер, си мислех, че това обяснява всичко: посещенията ми в полицията и в болницата, ровенето в интернет, въпросите, разпитите, подозренията и обвиненията; всичко се свеждаше до това, че ти си покрита от задушаваща пръст, далеч от светлината, въздуха, живота, любовта.
Обърнах се към гроба на Лео и оставих върху него картичката на Екшън Мен, която бях сметнала за подходяща за едно осемгодишно момче. Никога не добавях години към възрастта му. Мама вече беше оставила увит в цветна хартия подарък — хеликоптер с дистанционно управление.
— Как разбра, че е болен от кистозна фиброза? — попитах я.
Веднъж тя ми беше признала, че е предусещала още преди да е проявил каквито и да било признаци на заболяването, но нито тя, нито татко са знаели, че са носители на увредения ген, така че как би могла да знае и да го заведе да го тестват? Мозъкът ми беше свикнал със задаването на въпроси и го правеше дори на гроба на Лео, дори в деня, който би трябвало да е рожденият му ден.
— Още беше бебе и плачеше — каза мама. — Целунах го по лицето и сълзите му бяха солени. Казах на лекарката, просто го споменах между другото, без да влагам какъвто и да е по-дълбок смисъл в него. Солените сълзи са симптом на кистозната фиброза.
Помниш ли, че дори когато бяхме деца и плачехме, тя никога не ни целуваше? Но аз помня и времето, когато го правеше; времето, преди да усети солта в сълзите на Лео.
Замълчахме за малко и очите ми се отместиха от стария гроб на Лео към твоя, все още съвсем пресен. Осъзнах как контрастът изобразяваше състоянието на скръбта ми към всеки един от двама ви.
— Реших каква да бъде плочата — каза мама. — Искам ангел, от онези големи каменни ангели с разперени криле.
— Мисля, че ангел би й харесал.
— Би го сметнала за невероятно смешно.
Двете почти се усмихнахме, представяйки си реакцията ти при вида на каменния ангел.
— Но според мен на Хавиер би му харесал — продължи мама. — Искам да кажа, че за едно бебе ангелът е напълно подходящ, нали? И не е прекалено сантиментален.
— Съвсем не.
Но тя самата беше станала сантиментална, носеше по една плюшена играчка всяка седмица, за да смени предишната, станала мокра и мръсна. Чувстваше се виновна за тази си слабост, но не много. Предишната мама би се ужасила от тази проява на лош вкус.
Отново си спомних за разговора ни, когато ти казах, че трябва да съобщиш на мама новината за бременността ти. Спомних си и края му, който бях забравила — нарочно.