Хати тръгна към горния етаж. Усетих, че сцената е режисирана от Джорджина, макар приятелското й държание да изглеждаше напълно искрено.
— „Пърси и Кравата“ е най-кратката от всички приказки, шест минути от началото до края, с всичкото му там бръмчене на двигатели и животински звуци, така че тя скоро ще е долу. — Джорджина отвори бутилка вино и ми подаде една чаша. — Не я разстройвайте, става ли? Толкова много й се струпа на главата. Почти не е яла, откакто това се случи. Опитайте се да… бъдете мила с нея.
Кимнах; харесваше ми загрижеността й. Навън се чу клаксон на кола и Джорджина извика нагоре:
— Отворила съм бутилка „Пино Грижо“, Хатс, сипи си.
Хати й благодари, без да се показва. Двете се държаха по-скоро като съквартирантки, отколкото като домашна помощничка и работодателка.
След като се оправи с децата, Хати слезе долу и двете се настанихме в дневната. Тя седна на дивана с чаша вино в ръка, подвила крака под себе си, все едно беше собственичка на дома, а не просто детегледачка.
— Джорджина изглежда много мила…? — отбелязах с въпросителен тон.
— Да, такава е. Когато й казах за бебето, ми предложи да ми купи билет за Филипините и да ми даде две заплати в аванс. Но те не могат да си го позволят. И двамата работят много и едва се справят и със сегашната ми заплата.
Значи Джорджина не беше стереотипната домакиня, която си наема филипинка за детегледачка, също както и Хати не живееше в килера на къщата. Зададох й станалите вече стандартни за мен въпроси. Дали е знаела, че си се страхувала от някого? Дали познава човек, който би могъл да ти даде дрога? Дали се сеща за някаква причина, поради която ти би могла да бъдеш убита (събрала кураж да устоя на погледа, който обикновено получавах при споменаването на думата „убийство“)? Хати не можеше да ми даде никакви отговори. Подобно на останалите ти приятели, тя не те беше виждала след раждането на Хавиер. Вече остъргвах дъното на варела си с въпроси, без да вярвам, че ще стигна до нещо съществено.
— Защо криеш името на бащата на бебето ти?
Тя се поколеба и ми се стори, че е засрамена.
— Кой е той, Хати?
— Мъжът ми.
Млъкна, за да ми даде възможност да възприема този отговор.
— Била си бременна, когато си постъпила на работа?
— Мислех, че ако си призная, никой няма да ме наеме. Когато бременността започна да личи, си измислих по-късна дата на термина. Предпочитам Джорджина да мисли, че ходя по мъже, отколкото, че съм я излъгала. — Сигурно съм изглеждала озадачена, защото Хати поясни: — Тя ми е приятелка.
За момент се почувствах изключена от света на приятелските нишки, които свързваха жените и от които си мислех, че аз самата нямам нужда, защото винаги съм имала теб.
— Каза ли на Тес за бебето си?
— Да. Тя трябваше да роди след няколко седмици. Плака, когато й казах и аз й се ядосах. Накара ме да изпитвам емоции, които преди това липсваха у мен.
Дали си разбрала, че ти е ядосана? Тя бе единствената, която отправяше някаква критика към теб; единствено нея ти не беше разбрала правилно.
— Истината бе, че изпитвах облекчение — каза Хати. Тонът й беше предизвикателен; очакваше, че ще се шокирам.
— Разбирам те — отвърнах. — У дома имаш други деца, за които трябва да се грижиш. Едно бебе би означавало да загубиш работата си независимо от това, колко са добри работодателите ти, и така вече нямаше да можеш да изпращаш пари у дома.
Погледнах я и ми стана ясно, че все още не налучквах истинската причина.
— Или просто не си можела да понесеш мисълта, че ще оставиш още едно дете зад гърба си, за да се върнеш на работа в Англия? — Тя срещна погледа ми и аз получих безмълвното й потвърждение.
Защо успях да разбера Хати, а ти — не? Защото разбирам срама, а ти никога не го беше изпитвала. Хати се изправи.
— Има ли нещо друго, което искаш да знаеш? — нямаше търпение да си тръгна.
— Да. Знаеш ли кой ти е сложил инжекцията? Онази с гена?
— Не.
— А кой е докторът, който ти помогна при раждането?
— Беше цезарово сечение.
— Но ти все пак си го видяла?
— Не. Носеше маска пред лицето си. Когато ми слагаше инжекцията. Когато ме оперираха. През цялото време беше с маска. Във Филипините няма такова нещо. Никой не се притеснява толкова много за хигиената, но тук…
Докато тя говореше, пред очите ми изплуваха четирите ти кошмарни картини с крещящата жена и фигурата с маска, надвесена над нея. Те не бяха запис на изкуствено предизвикана халюцинация, а на онова, което в действителност ти се беше случило.