— Болничният ти картон при теб ли е, Хати?
— Не.
— Загубили са го?
Изненада се, че знам.
Пресушавам на един дъх кафето си и — дали от кофеина или от спомена за онези картини — през тялото ми пробягва тръпка, толкова силна, че чак разсипвам малко кафе върху масата. Господин Райт ме поглежда загрижено.
— Да спрем ли до тук? — пита.
— Да, ако може.
Двамата отиваме при рецепцията. Господин Райт забелязва букета нарциси на бюрото на секретарката си и спира. Виждам как госпожа Падам-си-по-шефа-си се напряга. Той се обръща към мен, очите му започват да се зачервяват:
— Наистина ми харесва онова, което Тес ви е казала за гена, отговорен за жълтия цвят на нарцисите. Генът, който спасява зрението на децата.
— И на мен.
Детектив Финбъро ме чака в заведението „При Карлучио“ в близост до сградата на следствената служба. Предният ден ми се беше обадил да ме попита дали можем да се видим. Не бях сигурна, че е позволено, но се съгласих. Зная, че няма да се среща с мен заради себе си, че няма да ме моли да поизкривя малко истината, за да го представя в по-добра светлина.
Приближавам към него и за момент двамата се поколебаваме, все едно сме готови да си разменим целувка по бузите като добри приятели, а не като… Какво? Какво сме всъщност един за друг? Той беше човекът, който ми съобщи, че откритото в тоалетната тяло е твоето. Той беше човекът, който бе взел ръката ми в своята, беше ме погледнал право в очите и беше разрушил всичко, което бях до онзи момент. Нашето не е коктейлен тип връзка, при която се разменят леки целувки по бузите, но не е и типичната връзка между полицай и близък на жертва. Поемам ръката му и я задържам така, както някога той бе държал моята; този път моята ръка е по-топлата.
— Исках да се извиня, Биатрис.
Каня се да отговоря, когато една сервитьорка се пъха между нас с таблата си и с делово затъкната в опашката химикалка. Мисля, че трябваше да се срещнем в някоя църква например, на някое тихо и сериозно място, където за големите неща се говори шепнешком, а не с крясъци, които се опитват да надделеят над тракането на посуда и оживено бъбрене.
Сядаме на една маса и мисля, че и за двамата тази среща е странно интимна. Нарушавам мълчанието:
— Как е полицай Върнън?
— Повишиха я — отвръща той. — Сега работи в отдела за борба с домашно насилие.
— Радвам се за нея.
Той ми се усмихва и след като ледът вече е стопен, се гмурва в по-дълбок разговор:
— Ти беше права през цялото време. Трябваше да те послушам и да ти повярвам.
От време на време си бях фантазирала, че чувам същото това изречение; ще ми се да можеше да прошепна в ухото на предишната Биатрис, че един ден един полицай наистина щеше да й каже това.
— Поне предизвикахте ново разследване — казах. — И не останахте със скръстени ръце.
— Прекалено късно. Не биваше да допускаме да изпадаш в подобна опасност.
Внезапно звуците в ресторанта заглъхват, светлините отслабват, притъмнява. Едва долавям гласа на детектив Финбъро, който ми говори, уверява ме, че ще се оправя, но после замлъква и всичко потъва в тъмнина. Иска ми се да извикам, но от устата ми не излиза нито звук.
Когато се свестявам, виждам, че съм в чистата и топла дамска тоалетна на „При Карлучио“. Детектив Финбъро е при мен. Казва ми, че съм припаднала за около пет минути. Значи не чак толкова дълго. Но за първи път ми се случваше да не чувам нищо по време на припадък. Персоналът на заведението бе достатъчно добър да ми поръча такси, за да се прибера у дома. Питам детектив Финбъро дали ще ме придружи и той с готовност се съгласява.
Вече съм настанена в черното такси, а до мен седи полицай, но въпреки това продължавам да се страхувам. Знам, че злото ме преследва; усещам злокобното му убийствено присъствие все по-близо и по-близо.
Искам да споделя страха си с детектив Финбъро. Но той също както господин Райт ще ме успокои, че престъпникът е в затвора; че повече не може да ме нарани; че няма от какво да се страхувам. Но аз няма да му повярвам.
Детектив Финбъро изчаква да вляза в апартамента, после хваща друго такси и потегля нанякъде. Когато затварям вратата, Пудинг с мъркане увива топлото си пухкаво тяло около краката ми. Викам Кася. Никакъв отговор. Потискам притеснението си, после откривам бележка на масата, с която Кася ми съобщава, че е на занимание с група бъдещи родилки. Всеки момент трябва да се прибере.