— Може ли да говоря с главната акушерка? Мисля, че се казва Кресида.
— Тя си е у дома. Смяната й свърши преди шест часа. Ще е на работа утре.
Но аз не можех да чакам дотогава.
— Уилям Сондърс тук ли е? — попитах.
— Пациентка ли сте?
— Не — поколебах се за момент. — Приятелка.
Чух плач на бебе, после към него се присъедини цял хор. Зазвъня звънец. Младата сестра направи гримаса, изглеждаше силно стресирана:
— Добре. Доктор Сондърс е в стаята за лекари на повикване. Третата врата вдясно.
Почуках на вратата под погледа на сестрата и влязох. Вътре беше тъмно, единствената светлина бе тази, която влизаше през отворената врата. Уилям веднага се събуди и застана нащрек, вероятно защото беше дежурен и от него се очакваше незабавно да започне да функционира на сто процента.
— Какво правиш тук, Бий?
Никой, освен теб не ме беше наричал така. Имах чувството, че си му дала назаем част от нашата близост. Той стана от кушетката и аз видях, че е напълно облечен в сини лекарски дрехи. Косата му беше разрошена. Давах си сметка за теснотата на стаята, за единичното легло.
— Знаеш ли кой слага инжекциите на жените от експерименталната програма за лечение на кистозна фиброза? — попитах.
— Не. Искаш ли да се опитам да разбера?
Оказа се толкова просто.
— Да.
— Добре — видът му беше делови, напълно концентриран и аз му бях благодарна, че ме взема на сериозно. — Има ли и други пациентки, освен сестра ти, за които знаеш?
— Кася Левски и Хати Сим. Тес се е запознала с тях в клиниката за лечение на кистозната фиброза.
— Можеш ли да ми напишеш имената?
Изчака ме, докато ровя из чантата си и вадя лист хартия, на който да напиша имената на двете жени, после нежно взе листчето от ръката ми.
— А сега мога ли да те попитам защо искаш да знаеш?
— Защото човекът е носел маска. Когато е слагал инжекцията, когато е израждал бебетата.
Настъпи пауза и аз почувствах, че напрежението му се стопява.
— Не е толкова необичайно за медицинския персонал да носи маски, особено в родилните отделения — каза той. — Раждането е мръсна работа и по правило медицинският персонал носи предпазно облекло.
Трябва да беше забелязал недоверието, изписало се върху лицето ми, или моето разочарование.
— Наистина е рутинно, поне в тази болница — продължи той. — Имаме най-висок процент пациенти с вируса на СПИН след Йоханесбург. Редовно ни тестват, за да се избегне заразяването на пациентите, но същото не е валидно в обратния случай. Когато една жена прекрачи прага ни, просто нямаме представа дали е носител на вируса или не.
— Но как се процедира при инжектирането на гена? При слагането на инжекции? — попитах. — Това не е свързано с обмен на телесни течности, нали така? Защо тогава е необходима маска?
— Може би колегата, който го е направил, просто я е носел по навик.
Преди способността му да вижда само най-доброто у хората ми бе изглеждала мила, сега обаче ме разгневи:
— По-скоро би намерил невинно обяснение, отколкото да повярваш, че някой е убил сестра ми и е скрил идентичността си зад маска?
— Бий…
— Но аз не разполагам с лукса да имам право на избор. Единственият вариант, който е отворен пред мен, е грозната жестокост. — Отстъпих назад. — Ти носиш ли маска?
— Да, често. Може да изглежда като прекалена предпазна мярка, но…
Прекъснах го:
— Ти ли беше?
— Какво?
Той ме гледаше втренчено и аз отместих поглед встрани.
— Мислиш, че аз съм я убил? — попита той. Беше шокиран и засегнат.
Грешах, като смятах, че конфликтът с думи е тривиален.
— Извинявай — насилих се да срещна очите му. — Някой я е убил. Не знам кой. Но съм сигурна, че такъв човек съществува. И най-вероятно вече съм се срещала с него, двамата сме разговаряли, без да знам. Но нямам никакви доказателства.
Той взе ръката ми в своята и аз осъзнах, че цялата се треса.
Пръстите му нежно погалиха дланта ми; в началото твърде нежно, за да повярвам, че наистина е израз на привличане. Но когато той продължи, разбрах — макар и да ми беше трудно да повярвам, — че не греша.
Издърпах ръката си от неговата. Върху лицето му се изписа разочарование, но гласът му прозвуча мило:
— Не съм много перспективен, нали?