Стигнахме до сградата на тоалетната и аз извадих нарцисите от целофана. Исках да изглеждат като набрани от някоя домашна градина. Докато ги полагах пред вратата, един спомен — или по-скоро липсата на такъв — неканено си проправи път сред мислите ми:
— Но аз никога не съм ти казвала, че Тес обича нарцисите, нито съм ти обяснявала причината.
— Разбира се, че си. Именно заради това ги избрах.
— Не. Говорих за това с Еймиъс. И с мама. Не с теб.
Всъщност бях му казала съвсем малко за теб, както и за себе си.
— Трябва Тес да ти го е казала.
Той приближи към мен, стиснал в ръка нарцисите.
— Бий…
— Престани да ме наричаш така.
Отстъпих назад.
Той приближи още повече, после силно ме блъсна вътре.
— Затвори вратата зад нас и опря нож в гърлото ми.
Млъквам, цялата се треса от адреналина. Да, разговорът му с детектив Хайнс беше инсценировка. Вероятно беше взел идеята от някоя сапунена опера, в болниците ги въртят по телевизорите през цялото време (помня го от времето с Лео). Може би беше чисто и просто отчаяние. И може би бях твърде разсеяна, за да забележа каквото и да било.
Господин Райт е достатъчно тактичен, за да не ми натяква за отчайващата глупост, която бях проявила.
Младежите са зарязали шумната си игра на софтбол и са я заменили с музикална какофония. Обядващите офис-служители са заменени от майки с малки деца; високите им едва оформени гласчета бързо преминават от щастливи писъци в сълзи и после се трансформират обратно във викове на щастие; изменчив, непостоянен звук. И на мен ми се иска децата да са още по-шумни, смехът — по-силен, музиката — надута докрай. И ми се иска паркът да е толкова препълнен, че да няма къде да седне човек. И светлината на слънцето да е ослепителна.
Той затвори вратата на тоалетната и я заключи с велосипедната верига. Нямаше никакво колело, нали? През изцапаните напукани стъкла се процеждаше мръсна светлина и хвърляше сянката на кошмара. Влажните тухли заглушаваха звуците от парка — плачът и смехът на децата, музиката. Да, странно е колко подобен беше онзи ден на днешния, когато двамата с господин Райт си правим пикник, но може би звуците на един парк винаги са едни и същи, ден след ден. И в онази студена жестока сграда също така ми се искаше децата да са по-шумни, смехът — по-силен, музиката — усилена на макс. Защото може би си мислех, че ако аз ги чувам, значи има някакъв шанс те също да чуят виковете ми; но не, не може да е било така, защото знаех, че опитам ли се да изкрещя, той веднага ще ме накара да замълча с помощта на ножа си. Значи трябва просто да съм изпитвала желанието да чувам живота, докато умирам.
— Ти си я убил, нали? — попитах го.
Ако бях в състояние да разсъждавам трезво, може би щях да му дам възможност да се измъкне, да се престоря, че съм си помислила, че ме е забутал тук, защото му се иска да прави извратен секс. Но щом веднъж вече го бях обвинила, щеше ли да ме пощади? Не. Нямаше да ме пусне. Каквото и да направех или кажех. През главата ми бясно препускаха мисли за това, как отвлечените би трябвало да се опитат да се сприятелят с похитителите си. (От къде, за бога, се беше забила в главата ми тази информация? И защо някой си е сметнал, че по принцип на хората ще им е нужно да я знаят?) Забележително, но аз я бях запомнила и въпреки това не можех да се държа приятелски с Уилям, защото той беше мой любовник и нямаше къде по-надалеч от това да се отиде.
— Не съм виновен за смъртта на Тес.
За момент почти му повярвах; помислих, че съм го изтълкувала напълно погрешно; че всичко ще стане така, както бях вярвала — че ние двамата щяхме да отидем в полицията и доктор Никълс щеше да бъде арестуван. Но когато от другата страна на уравнението стоят нож и верига, самозаблудата не е възможна.
— Не исках да стане така. Не го планирах. Аз съм лекар, за бога! От мен не се очаква да убивам. Имаш ли някаква представа как се чувствам? Все едно съм в ада.