— Защо си им платил?
— От доброта, нищо повече. Исках да съм сигурен, че ще си купуват свястна храна, така че да се осигурят оптимални условия за растящия плод. Трябваше да ги похарчат за храна, не за някакви проклети дрехи!
Не се осмелих да го попитам дали има и други жени, и ако да — колко. Не исках да умра с тази информация в съзнанието си. Но имаше други неща, които трябваше да узная:
— Защо избра Тес? Защото е нямала партньор? Защото е била бедна?
— И католичка. При католичките вероятността да направят аборт, когато разберат, че нещо не е наред с плода, е много по-малка.
— И Хати ли е католичка?
— Милиони филипинци са. Хати Сим не вписа името на бащата във формуляра си, но не пропусна да отбележи религиозната си принадлежност.
— Нейното бебе имало ли е кистозна фиброза?
— Да. Когато ми беше възможно, едновременно лекувах кистозната фиброза и тествах моя ген. Но нямаше достатъчно бебета, които да отговарят на критериите.
— Като Хавиер?
Той мълчеше.
— Тес разбра ли за твоя експеримент? Затова ли я уби?
Той се поколеба за момент. Тонът му беше изпълнен със самосъжаление; мисля, че искрено се надяваше да го разбера.
— Има и още едно последствие, което не бях предвидил. Генът ми отива в яйчниците на майките. Това означава, че във всеки яйчник настъпва една и съща генетична промяна и че ако жените решат да имат и други деца, те щяха да се родят със същия белодробен проблем. Аз, разбира се, не можех да съм сигурен, че ще съм там, когато се роди следващото им бебе или по-следващото. Хората сменят къщите, градовете си. Но в един момент някой щеше да разбере какво става. Ето защо се наложи да направя хистеректомия на Хати. При Тес обаче раждането настъпи изключително бързо. Когато пристигна в болницата, разкритието й вече беше голямо. Нямаше време за цезарово сечение, какво остава за спешна хистеректомия.
Ти нищо не беше открила.
Беше те убил, защото тялото ти е било живо доказателство срещу него.
Хората около нас започват да напускат парка, от зелена, тревата става сива, въздухът захладнява. Костите ме болят от студ и аз се концентрирам върху топлата ръка на господин Райт.
— Попитах какво го е накарало да го направи; предположих, че всичко може да е било заради пари. Той страшно се разгневи, каза ми, че мотивът му не бил продиктуван от алчност. Помислите му били чисти. Каза, че нямало да може да продаде ген, който не бил законно тестван. Славата също не го била мотивирала. Не можел да публикува резултатите си.
— А разкри ли изобщо каква е била причината?
— Да.
Ще ти кажа какво ми каза той тук, в този сиво-зелен парк, на студения и свеж въздух. Няма нужда да се връщаме в онази сграда, за да чуем думите му.
— Каза, че някога науката е разполагала със същата власт, за която е претендирала и религията, само че тази власт е истинска и доказуема, а не суеверна и лицемерна. Че чудесата не се случват в църквите от петнадесети век, а в изследователските лаборатории и болниците. Че в спешните отделения мъртвите се връщат към живот; че недъгавите отново прохождат с помощта на изкуствени стави; слепите проглеждат с помощта на лазерната хирургия. Каза ми, че през новото хилядолетие има нови богове с реални доказуеми сили и че тези богове са учените, които подобряват човешката раса. Каза, че един ден неговият ген ще влезе в генния поток, без да причинява никакви вреди, и че тогава ние, човешкият род, неизбежно ще се променим към по-добро.
Неговата арогантност беше огромна, оголена и шокираща.
Той светна в лицето ми с фенерчето и вече не можех да го виждам. Продължавах с опитите си да помръдна, но тялото ми беше прекалено упоено от чая, за да реагира на командите за действие, които мозъкът ми му крещеше.
— Нарочно си я последвал в парка през въпросния ден?
Ужасявах се да го чуя, но трябваше да знам как си умряла.
— Когато момчето си тръгна, тя седна на една пейка и започна да пише писмо в снега. Изключително, не мислиш ли?
Той ме погледна, чакайки отговор, сякаш водехме нормален разговор, и аз разбрах, че ще съм първият и последният човек, на когото щеше да разкаже своята история. Нашата история.