Веднага щом казвам на господин Райт за снимката, рязко се изправям и обяснявам, че трябва да отида до тоалетната. Влизам в дамската тоалетна и сълзите ми потичат в мига, в който затварям вратата зад гърба си. До мивките стои жена, може би някоя секретарка или адвокатка. Която и да е, тя е достатъчно дискретна, за да не каже нищо за сълзите ми, но докато излиза, ми се усмихва едва забележимо в жест на солидарност. Имам още много да ти казвам, но не искам да го казвам на господин Райт, затова докато седя тук и плача за Хавиер, ще ти разкажа следващата част.
Час и нещо след като полицай Върнън си замина, в апартамента пристигнаха мама и Тод. Той беше изминал целия път до Литъл Хадстън, за да я вземе с моята кола под наем, представяйки се, както бях сигурна, че ще направи, като загрижен бъдещ зет. Предадох им думите на детектив Финбъро и ми се стори, че лицето на мама се сгърчи от облекчение.
— Но аз мисля, че от полицията грешат, мамо — добавих и я видях как трепва. Разбрах, че не иска да продължавам, но въпреки това го направих. — Не мисля, че се е самоубила.
Мама се загърна по-плътно в палтото си.
— Предпочиташ да са я убили?
— Искам да разбера какво се е случило в действителност. Ти не…
Тя ме прекъсна:
— Всички знаем какво се е случило. Не е била на себе си. Инспекторът ни го каза.
Беше повишила детектив сержант Финбъро в инспектор, за да подсили аргументите си. Долових нотка на отчаяние в гласа й.
— Вероятно дори не е осъзнавала какво прави.
— Майка ти е права, скъпа — намеси се Тод. — От полицията знаят какво приказват.
Той седна на дивана до мама и, както е типично за повечето мъже, разтвори широко крака; зае два пъти повече място, отколкото му беше нужно; беше мъжествен и огромен. Усмивката му се плъзна от моето затворено изражение към откритото лице на мама. Звучеше почти сърдечно:
— Хубавото е, че аутопсията е приключила и можем да организираме погребението й.
Мама кимна, погледна го с благодарност, подобно на малко момиченце. Очевидно се беше вързала на мачовската му поза.
— Знаете ли къде бихте искали да я положите? — попита той.
„Положите“, все едно щяхме да те сложим в леглото и на сутринта всичко щеше да е по-добре. Бедният Тод, не беше негова вината, че евфемизмите му ме изкарваха от нерви. Мама явно не възразяваше:
— Бих искала да я погребем в църковния двор в селото. До Лео.
В случай че още не знаеш, твоето тяло е там. В моментите на най-голяма слабост си представям, че си някъде заедно с Лео, където и да е това „някъде“. От мисълта, че ти имаш него и той — теб, ми става малко по-леко. Но, разбира се, ако това „някъде“ съществува, с вас ще има и трети човек.
Искам да те предупредя, че това, което следва, ще е болезнено. Извадих снимката от плика и я подадох на мама.
— Това е снимка на бебето на Тес.
Мама не пожела да я вземе от ръката ми, дори не погледна към нея.
— Но то е било мъртво.
Съжалявам.
— Било е момче.
— Защо да го снима? Зловещо е.
Тод се опита да се притече на помощ:
— Мисля, че в днешно време позволяват на хората да снимат бебетата си, дори да са мъртви. Като част от процеса на скърбене.
Мама възнагради Тод с един от онези погледи, които обикновено пази за членовете на семейството. Той сви рамене, сякаш да се разграничи от подобна странна и безвкусна вероятност.
Продължих сама:
— Тес би искала да я погребат заедно с бебето й.
Изведнъж гласът на мама се разнесе високо из апартамента ти:
— Не. Не съм съгласна.
— Тя би искала така.
— Би искала всички да разберат за извънбрачното й дете? Това ли би искала? Да изложим срама й публично?
— Тя никога не би се срамувала от сина си.
— А би трябвало.
Мама на автопилот; четиридесет години зараза с предразсъдъците на средната класа на Англия.
— Може би предлагаш да закачим алена буква на ковчега й по този случай? — попитах.
Тод се намеси:
— Скъпа, нямаше нужда от тази забележка.
Изправих се.
— Излизам да се поразходя.
— В снега?
Думите прозвучаха по-скоро критично, отколкото загрижено. Изрече ги Тод, но също толкова лесно биха могли да излязат от устата на мама. Никога преди не се бях озовавала в компанията на двамата едновременно и едва сега започвах да осъзнавам общото помежду им. Зачудих се дали това не беше истинската причина да искам да се омъжа за него; може би познатото, дори когато е негативно, поражда чувства на сигурност, вместо на непоносимост. Погледнах към Тод, щеше ли да дойде с мен?