Влязох вътре. Няма нужда да ти описвам какво видях. В каквото и състояние да си била, сигурна съм, че си забелязала всеки детайл от интериора. Имаш очи на художник и ми се иска последното място, което си видяла, да не беше толкова мръсно, противно и грозно. Влязох в една кабинка и забелязах петна от кръв по циментовия под, както и кафеникави пръски по лющещите се стени. Повърнах в една мивка, преди да разбера, че отдолу няма тръба. Знаех, че никой не би избрал доброволно това място. Никой не би избрал да умре тук.
Опитах се да не мисля за това, че си била пет нощи тук, съвсем сама. Опитах се да се хвана за представата си за това, как напускаш тялото си в стил Шагал, но не можех да съм сигурна за времето. Дали душата ти се е отделила от тялото си в мига, в който си умряла, както горещо се надявам? Или може би е станало по-късно, когато са те открили, когато тялото ти е било видяно от някой друг, освен от убиеца ти. Или пък в моргата, когато сержантът от полицията дръпна одеялото и аз те идентифицирах — дали скръбта ми бе тази, която те освободи?
Излязох от вонящата гадна сграда и започнах да вдишвам дълбоко, докато не ме заболяха дробовете, благодарна за белия леден въздух. Сега видях смисъл в букетите. Добрите хора се опитваха да се борят срещу злото с цветя; доброто воюваше под бойния флаг на букетите. Спомних си пътя към Дънблейн с редиците плюшени играчки по цялото му протежение. Преди не схващах защо някой би си въобразил, че семейство, загубило детето си, би се зарадвало на едно плюшено мече. Но сега разбирах: хилядите плюшени играчки — израз на съчувствие — заглушаваха до известна степен ехтящия ужас от изстрелите. „Човечеството не е такова“, казват даровете. „Ние не сме такива. Светът не е само такъв.“
Зачетох се в картичките. Написаното на някои от тях не можех да различа, бяха прогизнали от снега, мастилото се беше разляло по влажната хартия. Разпознах името на Кася — беше оставила плюшено мече, а на етикета му с едър детски почерк беше написала „Хавиер“, точката над и-то бе оформена като сърце, отдолу имаше кръстчета, изобразяващи целувки, кръгчета — за прегръдки. Снобът в мен потръпна от лошия й вкус, но същевременно бях трогната и се почувствах виновна за снобизма си. Твърдо реших да потърся телефонния й номер, щом се прибера у дома, и да й благодаря за съчувствието.
Събрах картичките, които още се четяха, за да ги отнеса със себе си — никой друг не би се заинтересувал от тях, освен мама и аз. Докато ги слагах в джобовете си, видях наблизо един мъж на средна възраст с лабрадор; кучето беше на къса каишка. Човекът носеше букет хризантеми. Спомних си, че го бях видяла следобеда, в който те откриха — наблюдаваше действията на полицаите. И тогава кучето се опъваше, за да се измъкне на свобода. Човекът се колебаеше, може би ме изчакваше да си тръгна, преди да положи цветята си. Приближих към него. Носеше каскет от туид и туристическо сако — земевладелец, който би трябвало да се разхожда из провинциалното си имение, вместо из лондонски парк.
— Бяхте ли приятел на Тес? — попитах го.
— Не. Дори не знаех името й, докато не го чух по телевизията — отвърна той. — Само от време на време си махахме за поздрав, това е всичко. Когато минаваш покрай някого достатъчно често, започваш да си създаваш един вид връзка с него. Съвсем малка, разбира се, по-скоро нещо като познанство. — Той издуха носа си. — Наистина нямам право да бъда разстроен, знам, че е абсурдно. Ами вие? Познавахте ли я?
— Да.
Каквото и да твърдеше детектив Финбъро, аз наистина те познавах. Провинциалният земевладелец се поколеба, не беше сигурен какъв точно е етикетът за водене на разговори покрай оставени в знак на почит цветя.
— Значи оня полицай си е отишъл? Каза, че скоро ще свалят кордона, след като тоалетната вече не е сцена на местопрестъпление.
Разбира се, че вече не беше местопрестъпление — не и след като полицията беше решила, че си се самоубила. Провинциалният земевладелец, изглежда, се надяваше на реакция; реши да поразпита още малко:
— Ами, след като сте я познавали, вероятно знаете по-добре от мен какво става.
Възможно е да му беше интересно да разговаря за това. Усещането за напиращи сълзи не е неприятно. Когато са достатъчно отдалечени от теб, ужасът и трагедията могат да бъдат стимулиращи, дори е вълнуващо да се докоснеш до скръб, която не е твоя. Би могъл да разкаже на хората — и без съмнение по-късно го е направил, — че е бил до известна степен лично засегнат от това, имал е мъничка роля в драмата.