— Двадесет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата?
— Непрекъснато. Не си спомням точния израз, който използва. Господи, има ли значение? — Имаше значение, защото придаваше автентичност на думите му. — Беше уплашена и ме помоли за помощ, защото й бях удобен.
— Защо тогава я остави?
Въпросът ми, изглежда, го жегна.
— Какво?
— Каза, че искала да остане при теб. Защо тогава не си й позволил?
Най-накрая успя да запали джойнта и дръпна жадно от цигарата:
— Добре де, казах й какво изпитвам към нея. Колко я обичам. Всичко.
— Натрапил си й се?
— Не беше така.
— И тя те е отрязала?
— Направо. Без да смекчава удара. Каза, че този път не мислела, че би могла да ми предложи „искрено“ да си останем приятели.
Чудовищният му егоизъм бе погълнал цялата му жал към теб, към твоята мъка, докато превръщаше него самия в жертва. Но моят гняв беше по-голям от егото му.
— Обърнала се е за помощ към теб, а ти си се опитал да се възползваш от нуждата й от закрила.
— Тя искаше да се възползва от мен, точно обратното беше.
— Значи все още е искала да остане при теб?
Той не отвърна, но можех да предположа какво е последвало.
— Само че без обвързаност?
Саймън продължаваше да мълчи.
— Но ти не би допуснал това, нали?
— И да бъда в позициите на по-слабия?
Мисля, че за момент просто останах втренчена в него, твърде зашеметена от противния му егоизъм, за да отвърна каквото и да било. Той си помисли, че нещо не съм разбрала:
— Единствената причина, поради която искаше да остане при мен, бе, че бе ужасена до смърт. Как мислиш, че се чувствах от това?
— Ужасена до смърт?
— Преувеличих, исках да кажа…
— Преди каза „уплашена“, сега — „ужасена до смърт“?
— Добре де. Каза ми, че й се струвало, че някакъв мъж я следвал в парка.
Насилих се да звуча неутрално:
— Каза ли ти кой е бил?
— Не. Претърсих наоколо. Дори прерових храстите — целия се покрих със сняг и замръзнали кучешки лайна. Нямаше жива душа.
— Трябва да отидеш в полицията. Да говориш с един офицер на име Финбъро. Работи в участъка в Нотинг Хил, ще ти дам номера му.
— Няма смисъл. Тя се е самоубила. Съобщиха го по местните новини.
— Но ти си бил там. Знаеш повече от телевизията, нали? — Говорех му като на дете, опитвах се да го убедя, да скрия собственото си отчаяние. — Казала ти е за мъжа, който я е преследвал. Знаеш, че е била изплашена.
— Той вероятно е бил само продукт на параноята й. Казват, че от следродилната психоза жените съвсем откачат.
— Кой го казва?
— Трябва да съм го чул по телевизията.
Той сам осъзна колко нескопосно прозвуча това обяснение. Срещна погледа ми и си придаде безгрижен вид:
— Добре де. Имам тази информация от татко. Рядко го моля за нещо, така че когато го направя…
Гласът му заглъхна, сякаш не искаше да си прави труда да завърши изречението. Пристъпи към мен. Лъхна ме миризмата на одеколон, остра в прекалено топлия апартамент. Тази миризма приведе в остър сензорен фокус образа му от първата ми среща с него: седеше в снега пред апартамента ти с букет в ръка и въпреки студа навън излъчваше същия аромат. Тогава не ми беше направило впечатление, но сега се запитах защо са били одеколонът и цветята, след като единственото, което си му предложила, е била утешителна приятелска награда? И то след като директно си го отрязала?
— Когато те заварих да я чакаш, държеше букет. Миришеше на одеколон.
— Е, и?
— Решил си да опиташ отново, нали? Може би си сметнал, че сигурно вече е изпаднала в достатъчно дълбоко отчаяние, за да приеме твоите условия.
Той сви рамене, не виждаше никаква вина в себе си. От момента на раждането му всяко негово желание е било задоволявано; така го бяха разглезили, че се бе превърнал в този плазмодий пред мен, вместо в човека, който може би беше имал потенциала да стане.
Извърнах се от него и погледът ми попадна право върху колажа от бебешки лица.
Отдръпнах се назад и тръгнах към вратата.
Докато я отварях, почувствах сълзите по лицето си, преди да съм осъзнала, че плача:
— Как си могъл просто да я зарежеш там?
— Не съм виновен, че се е самоубила.
— Някога бил ли си виновен за нещо?