— Тес беше спешен случай. С всички потенциални случаи на пуерперална депресия и психоза се справяме незабавно.
— Справяте се?
— Извинете. Искам да кажа, че прескачат списъка с чакащите.
— Колко продължава един преглед по здравната каса?
— Бих искал да разполагам с повече време на пациент, но…
— След като списъкът с чакащи е запълнен за четири месеца, сигурно сте под голямо напрежение да се справите с всички.
— Прекарвам възможно най-много време с всеки пациент.
— Но не е достатъчно, нали?
Докторът замълча за момент:
— Не. Не е.
— Пуерпералната психоза е спешен случай от гледна точка на психиатрията, нали така?
Видях го как трепна, когато разбра, че съм наясно с този факт, но аз наистина бях проучила предварително нещата.
— Да.
— И изисква хоспитализация?
Езикът на тялото му беше внимателно контролиран: ръцете му висяха решително отстрани, обутите му в кадифени панталони крака бяха леко раздалечени един от друг, но аз знаех, че му се ще да скръсти ръце на гърдите си, да прехвърли крак върху крак, да даде физически израз на вътрешната си отбранителна позиция.
— Много психиатри биха интерпретирали симптомите на Тес по същия начин като мен, тоест като индикатор по-скоро за депресия, отколкото за психоза. — Той разсеяно посегна надолу и погали копринените уши на кучето си, сякаш имаше нужда от успокоение, после продължи: — Да се постави диагноза в психиатрията е много по-трудно, отколкото, в която и да е друга сфера на медицината. Няма рентгенови снимки, нито кръвни изследвания, които да ни помогнат. Освен това нямах достъп до документацията й, така че не знаех дали има предшестващо психично заболяване.
— Няма такова. Кога е било посещението й при вас?
— На двадесет и трети януари. В девет часа сутринта.
Той не се беше консултирал с книжата си, нито беше погледнал в компютъра си. Беше дошъл подготвен за тази среща, разбира се. Вероятно беше прекарал цялата сутрин на телефона в разговори с представителите на лекарския профсъюз. Забелязах върху лицето му следа от искрена емоция. Зачудих се дали се страхува за себе си, или искрено е разстроен заради случилото се с теб.
— Значи сте я видели в деня, в който е починала? — попитах го.
— Да.
— И сутринта, преди да умре, вие сте сметнали, че страда от депресия, не от психоза?
Той повече не можеше да прикрива чувствата си, преметна крак върху крак, прибра се отбранително в себе си:
— Тогава не забелязах никакви индикатори за психоза. А и тя с нищо не показа, че има намерение да се самонарани. Нямаше нищо, с което да намекне, че ще отнеме живота си.
Исках да му изкрещя, че ти, разбира се, не си проявила никакви признаци, защото в действителност не си отнела сама живота си; бил ти е жестоко отнет. Чух как гласът му звучи спокойно, някак отдалеч, на фона на виковете в главата ми.
— Значи смъртта й е била поводът да промените диагнозата си?
Той не отвърна. Сгърченото му лице и кадифените панталони вече не ми се струваха симпатично небрежни, а безнадеждно неглиже.
— Грешката ви не е била, че сте й поставили диагноза „депресия“, когато тя всъщност е страдала от психоза. — Той се опита да ме прекъсне, но аз продължих: — Грешката ви е, че нито веднъж не сте си и помислили, че може да ви казва истината.
Докторът отново направи опит да ме прекъсне. И теб ли така е прекъсвал, когато си се опитвала да му обясниш какво ти се случва? А си мислех, че от психиатрите се изисква да слушат. Предполагам, че по време на спешен преглед по линия на здравната каса, проведен най-вероятно в някоя препълнена с хора клиника, няма много време за слушане.
— Дали поне веднъж не сте се замислили, че заплашителните телефонни обаждания може да са истински, също както и мъжът, който я е последвал в парка през онзи злополучен ден и я е убил? — попитах го.
— Тес не е била убита.
Стори ми се странно, че е толкова категоричен в изказването си. В края на краищата, едно убийство би го освободило от кукичката на сгрешената диагноза. Той замълча, после произнесе думите си така, все едно му причиняваха физическа болка.
— Както ви казах, на Тес й се причуваха разни работи — ако искате, можем да поспорим за интерпретацията. Но освен това тя страдаше и от зрителни халюцинации. Когато я прегледах, ги определих като особено ярки кошмари, нещо, което не е необичайно за един депресиран и изпаднал в дълбока скръб пациент — продължи доктор Никълс. — Но после препрочетох бележките й и беше повече от очевидно, че са били халюцинации — нещо, което съм пропуснал. — Леката следа от покруса, която бях забелязала по-рано, се разля по цялото му лице. — Визуалните халюцинации са ясен сигнал за акутна психоза.