— Тод мислеше, че са доказателство за психозата й.
— Тод?
— Годеникът ми по онова време.
Прекъснати сме от госпожа Падам-си-по-шефа-си, която поднася сандвич на господин Райт; очевидно обедната му среща не включваше обяд и тя се беше сетила за това, беше се погрижила за него. Едва ме поглежда, докато ми подава минерална вода. Той й се усмихва с откритата си печелеща симпатии усмивка.
— Благодаря, Стефани.
Усмивката му излиза от фокус. Офисът сякаш се изпълва с мъгла. Чувам загрижения му глас:
— Добре ли сте?
— Да.
Но офисът е потънал в мрак. Чувам, но не виждам. Същото се случи и вчера, по време на обяда с мама. Тогава обвиних виното, но днес нямам изкупителна жертва. Знам, че трябва да запазя спокойствие и тъмнината ще отмине. Така че продължавам, насилвайки се да си припомня — и в тъмнината твоите картини в убити тонове стават ярки.
Плачех, когато Тод влезе, сълзите ми капеха върху картините и се превръщаха в мастиленочерни и калнокафяви капки, плъзгащи се надолу по платното. Тод преметна ръка през рамото ми.
— Не Тес е нарисувала тези картини, скъпа. — За момент ме изпълни надежда; някой ги беше сложил тук. Някой друг, а не ти, се беше чувствал така. — Не е била на себе си — продължи Тод. — Не е била сестрата, която си познавала. Знаеш, че лудостта отнема индивидуалността на човека.
Изпаднах в ярост. Въобразяваше си, че знае нещо за психическите разстройства; че няколко сеанса с терапевт, когато е бил на тринадесет години, след развода на родителите му, са го превърнали в един вид експерт.
Погледнах обратно към картините. Защо ги беше нарисувала, Тес? Като някакво послание? И защо ги беше скрила? Тод не разбра, че мълчанието ми е изпълнено с напрегнат въображаем разговор.
— Някой трябва да назове нещата с истинските им имена, скъпа.
Изведнъж беше станал толкова провинциален и консервативен; сякаш да грешиш на сто процента е равносилно на това да си мъжкар. Този път той долови гнева ми:
— Съжалявам, „лудост“ вероятно е прекалено остър израз, с който да опишем състоянието й.
В онзи момент мълчаливо и ожесточено му възразявах. „Психопат“ ми звучеше много по-зле от „луда“. Мислех, че човек не може да бъде психопат от рода на Мартенския заек или Лудия шапкар. В литературата нямаше игриви и лежерни образи на психопати. Дори Крал Лир не е бил психопат, когато, насред несвързаното си бръщолевене, е прозрял вечните истини. Мислех, че можем да определим лудостта като емоция, интензивна и объркваща, дори да я уважаваме заради благородното й литературно потекло, но психозата е тук, за да се страхуваме от нея и да я избягваме.
Но сега се страхувам от лудостта, вместо да гледам литературното й потекло. И осъзнавам, че предишната ми гледна точка е била по-скоро тази на зрител, отколкото на потърпевш. „Никакво лудо сладко небе“ — загубата на нормалността, на индивидуалността води до отчайващ ужас, какъвто и етикет да й се сложи.
Измислих си някакво извинение, за да изляза от апартамента, и Тод ми се стори разочарован. Трябва да си беше внушил, че картините ще сложат край на моя „отказ да погледна истината в очите“. Бях го чула да използва тази фраза по време на тихите телефонни разговори с наши общи приятели от Ню Йорк, когато си мислеше, че не мога да го чуя; беше я казал дори на шефа ми. Според неговите разбирания картините ти щяха да ме принудят да приема действителността. Тя беше там, пред мен, в четворно измерение — една крещяща жена и един чудовищен мъж. Психотични, плашещи, адски картини. Какво повече ми беше нужно? Аз, разбира се, вече щях да приема факта, че си се самоубила, и да продължа напред. Бихме могли да оставим нещата зад гърба си. Да продължим с живота си. Изтърканите, банални фрази на терапевтите можеха да се превърнат в реалност.
Навън беше тъмно, студеният въздух ме прерязваше. Началото на февруари не е подходящият момент постоянно да бягаш навън, когато си се разсърдил. Отново потърсих несъществуващата ръкавица в джоба си. Ако бях лабораторен плъх, щях да съм много лош екземпляр, що се отнася до възприемането на модели на поведение и наказания. Зачудих се дали подхлъзването по стълбите е за предпочитане пред сграбчването на покрития със сняг железен парапет с гола ръка. Реших да се хвана, потръпнах, докато държах хапещия студен метал.
Знаех, че наистина нямам право да се ядосвам на Тод, защото ако беше обратното, и аз щях да искам той да се върне обратно към човека, когото познавах: човек разумен и уравновесен, който уважаваше авторитетите и не причиняваше излишен срам. Но ти, мисля, си доволна, задето спорех с полицаите, заклещвах възрастни мъже на стълбите пред къщите им и в техните апартаменти, и не признавах авторитети — и всичко това благодарение на теб.