Зная, че искаш да знаеш от какво ми е толкова зле, и ще ти кажа, когато стигнем до точния момент от историята — момента, в който твоята история става и моя. Дотогава ще се опитам да не мисля за причината, защото мислите ми, каквито са страхливки, подвиват опашка и бягат надалеч от нея.
Силна музика прекъсва монолога ми. Близо до апартамента съм и през прозореца без перде виждам как Кася танцува на един диск със златните хитове на седемдесетте. Тя ме забелязва и миг по-късно се появява на входа. Хваща ме за ръката и даже не ме оставя да си сваля палтото, преди да се опита да накара и мен да затанцувам. Всъщност винаги го прави: „Танцуване много добро за тяло“. Но днес, тъй като не съм в състояние да танцувам, се извинявам и сядам на дивана да гледам. Докато танцува с усмихнато и потно лице и през смях обяснява, че на бебето му харесва, Кася изглежда в блажено неведение за проблемите, срещу които ще се изправи в ролята си на безработна самотна майка полякиня.
На горния етаж Еймиъс тактува с крак по тавана ни, следвайки ритъма на музиката. Първия път, когато го направи, си помислих, че иска да намалим звука. Но на него му харесва. Казва, че в къщата било твърде тихо, преди Кася да се нанесе. Най-сетне принуждавам останалата без дъх Кася да престане да танцува и да хапне нещо с мен.
Докато тя гледа телевизия, аз давам на Пудинг купичка мляко, после изнасям една лейка в задната ти градина, като оставям вратата леко открехната, за да виждам. Започва да се стъмва и захлажда, пролетното слънце не е достатъчно силно, за да сгрее достатъчно въздуха, та да стигне и за вечерта. През оградата забелязвам, че съседите ти имат същия двор като твоя, но държат в него три казана за боклук на колелца. Докато поливам мъртвите растения и голата земя, по навик се чудя защо го правя. Съседите ти с казаните трябва да ме смятат за абсурдна. Аз самата мисля, че съм абсурдна. Изведнъж, като през магически фокус, забелязвам дребни зелени кълнове сред мъртвите вейки. Изпълват ме вълнение и удивление. Отварям широко кухненската врата, за да осветя малката градинка. От всички растения, които бяха мъртви, са поникнали същите мънички зелени кълнове. По-далеч, в сивата пръст, са сноповете тъмночервени листа на божура, който и това лято ще разцъфне отново с цялата си пищна красота.
Най-сетне разбирам страстта ви с мама към градинарството. То е сезонно чудо. Всичкото това здраве и растеж, и нов живот, и обновяване. Нищо чудно, че политици и религии си присвояват и прибавят към имиджа си зелените клонки и представата за пролетта. Тази вечер аз също употребявам тази представа така, както ми отърва, и си позволявам надеждата, че в крайна сметка смъртта може и да не е краят на всичко; че някъде, както в любимите книги на Лео за Нарния, има рай, където Бялата вещица е мъртва и статуите оживяват. Тази вечер това не изглежда чак толкова невероятно.
9
Петък
Макар че закъснявам, вървя бавно към следствената служба. Има три неща, които намирам за особено трудни при разказването на тази история. Вече съм приключила с първото — намирането на тялото ти — и това, което предстои, е следващото. Звучи тривиално — всичко на всичко една сметка, — но ефектът от нея беше съкрушителен. Докато се влача, чувам гласа на мама да ми напомня, че вече е девет без десет, че ще закъснеем — хайде, Биатрис. После ти прехвърчаш покрай нас с колелото си, раницата ти е закачена на едната дръжка, очите ти блестят от щастие; пешеходците се усмихват, когато профучаваш покрай тях, оставяйки свеж полъх след себе си. Не разполагаме с цял ден, Биатрис. Но ти знаеше, че всъщност беше точно обратното, и сграбчваше деня момент след момент.
Стигам до офиса на господин Райт и без да каже нито дума за закъснението ми, той ми подава пластмасова чаша кафе, което сигурно е купил от машината до асансьора. Благодарна съм му, че се е сетил, и знам, че една частица от моята неохота да му разкажа следващия епизод от историята се дължи на факта, че не искам той да си помисли нещо лошо за мен.
Двамата с Тод седяхме до евтината ти маса, а пред нас се издигаше на купчина пощата ти. Намирах сортирането на деловата ти кореспонденция за странно успокояващо. Винаги съм правела списъци и твоята поща представляваше леснопостижим списък с отметки. Започнахме с червените сметки, които бяха спешни, после стигнахме до не чак толкова наложителните. Подобно на мен, Тод е свикнал с бюрокрацията в живота и докато работехме заедно, се усетих свързана с него за първи път, откакто беше пристигнал в Лондон. Спомних си защо бяхме заедно и как малките неща от ежедневието оформяха мост помежду ни. Нашата връзка беше банална, основаваше се по-скоро на практически детайли, отколкото на страст, но аз все още ценях нейното дребнодневие. Тод отиде да разговаря с Еймиъс за „споразумението по наемането на жилището“, макар да му казах, че според мен подобно нещо едва ли съществуваше. Той отбеляза — напълно разумно, помислих си, — че няма да разберем, ако не го попитаме.