— После сте отишли в Мейн? — пита господин Райт.
— Да, уредихме го в последната минута, щяхме да отсъстваме само няколко дни. А бебето й трябваше да се роди чак след три седмици. — Не мога да се понасям заради този свой жалък опит да запазя добрия си имидж. — Сметката й показваше, че предния ден е умряла и че сутринта преди смъртта си е звъняла в офиса и апартамента ми петнадесет пъти.
Видях колоната цифри — всичките мои — и всеки ред беше напомняне, че съм те изоставила, сочеше обвинително към мен отново и отново, и отново.
— Обажданията в апартамента ми са били с продължителност няколко секунди.
До момента, в който едното от обажданията ти беше включило телефонния секретар. Трябваше да оставим съобщение, че заминаваме, но не го направихме не защото се бяхме понесли на крилата на спонтанността, а защото го бяхме преценили като риск. Да не разтръбяваме наляво и надясно, че ни няма вкъщи. Не помня кой го беше казал, Тод или аз.
Помислих, че си предположила, че скоро ще се върнем, иначе би оставила съобщение. А може би просто не си могла да понесеш да ми кажеш съкрушителната новина, без първо да чуеш гласа ми.
— Един господ знае колко пъти се е опитвала да се свърже с мобилния ми телефон. Бях го изключила, защото там, където бяхме отседнали, нямаше обхват.
— Но се опитахте да й позвъните?
Мисля, че задава въпроса си само от добро сърце.
— Да. Но в хижата нямаше телефон, а мобилният ми нямаше обхват, така че можех да й се обаждам единствено когато отивахме на ресторант. Опитах на няколко пъти, но телефонът й вечно даваше заето. Мислех, че бъбри с приятелите си или че го е изключила, за да се концентрира върху рисуването.
Но нямам никакво оправдание. Трябваше да говоря с теб още първия път, когато ме беше потърсила. И тъй като не го направих, трябваше незабавно да ти се обадя обратно, и да продължа да звъня, докато не се свържа. А ако не успеех да се свържа, трябваше да предупредя някого да отиде до апартамента ти и да провери какво става, а после да хвана първия полет до Лондон.
Устата ми беше прекалено пресъхнала, за да говоря.
Господин Райт стана:
— Ще ви донеса чаша вода.
Щом вратата се затваря зад гърба му, ставам и започвам да кръстосвам из стаята, сякаш мога да оставя вината зад гърба си. Но докато ходя, тя ме следва по петите — грозна сянка, създадена от самата мен.
Преди да се случи всичко това бях уверена, че съм загрижен, съпричастен човек, отворен за другите. Педантично помнех рождени дни (всяка година прехвърлях датите от бележника си с рождените дни върху новия календар); добросъвестно изпращах благодарствени картички (предварително закупени и складирани на дъното на чекмеджето ми). Но виждайки номера си в телефонната ти разпечатка осъзнах, че изобщо не ми е пукало за другите. Не забравях дреболиите в живота, но когато ставаше дума за важните неща, се държах егоистично и жестоко пренебрежително.
Чувам въпроса ти, който настоява за отговор: защо, когато детектив Финбъро ми каза, че си родила, не разбрах, че не си била в състояние да ми се обадиш и да ми кажеш? Защо се бях фокусирала върху факта, че не се беше обърнала към мен, вместо да осъзная, че аз самата бях направила това невъзможно? Защото тогава още мислех, че си жива. Преди да стигна до Лондон не знаех, че си била убита. По-късно, когато тялото ти беше открито, не бях в състояние да разсъждавам логично или да свържа събитията едно с друго.
Не мога да си представя какво трябва да си мислиш за мен. (Не мога или не смея?) Трябва да си изненадана, че не започнах това писмо до теб с извинение, а след това с обяснение, та да разбереш защо съм те пренебрегнала. Истината е, че тъй като ми липсва смелост, го отлагах колкото се може по-дълго, съзнавайки, че не мога да ти предложа обяснения.
Бих направила всичко, за да получа втори шанс, Тес. Но за разлика от историите в книгите ни, в реалния живот няма как да полетя покрай втората звезда отдясно и да вляза през отворения прозорец, за да те заваря жива в леглото. Не мога да преплувам обратно през седмиците и дните, да се върна в спалнята си, където ме очаква топлата ми вечеря и където съм получила прошка. Няма ново начало. Няма втори шанс.
Ти ме потърси, а аз не бях там.
Мъртва си. Ако бях говорила с тебе тогава, сега щеше да си жива.
Толкова е просто.