Извинявай.
10
Господин Райт се връща с чаша вода. Спомням си, че жена му е починала в автомобилна катастрофа. Може би вината е била негова, може би е шофирал, след като е пил или само за миг се е разсеял — сянката на моята вина ще се чувства по-добре в компанията на чужда такава. Но не мога да го попитам. Вместо това изпивам водата, а той отново включва касетофона:
— Значи сте знаели, че Тес ви е търсила.
— Да.
— И че през цялото време сте били права.
— Да.
Във вината имало и друга страна. Ти ме беше потърсила за помощ, близки бяхме, познавах те и следователно можех да съм абсолютно уверена в убеждението си, че не си се самоубила. Тази моя увереност трепвала ли е някога? Само малко. Когато си мислех, че не си ми казала за бебето; когато си мислех, че не си ме потърсила, макар да си била уплашена. Тогава поставях под въпрос близостта ни и се чудех дали в крайна сметка наистина те познавам. После тихо, само в себе си, се чудех дали наистина си ценяла живота толкова много, че да не посегнеш на него? Опитите ти да се свържеш с мен означаваха, че отговорът, колкото и мъчително получен да бе, беше безпрекословно „да“.
На следващата сутрин се събудих толкова рано, че навън все още беше нощ. Помислих си дали да не взема една от приспивателните таблетки, за да избягам не толкова от вината, колкото от мъката, но не можех да постъпя толкова страхливо. Станах от леглото, като внимавах да не събудя Тод, и излязох навън с надеждата да избягам от собствените си мисли или поне да намеря нещо, с което да се разсея.
Когато отворих входната врата, видях Еймиъс да слага найлонови торбички върху саксиите ти, светейки си с фенерче. Трябва да бе забелязал силуета ми на фона на осветения правоъгълник на вратата.
— Вятърът издуха някои от тях през нощта — каза ми той. — Затова трябва да ги върна обратно по местата им, преди да са се съсипали нацяло.
Спомних си как наскоро беше засаждал луковици на нарциси в замръзналата земя. Още от самото начало тези луковици нямаха никакъв шанс. Не исках да го разстройвам, но и не исках да подхранвам напразните му надежди, че парниците му от найлонови торбички ще се окажат ефикасни, затова промених темата:
— По това време на деня е много тихо, нали?
— Чакай да дойде пролетта, тогава тук настъпва истинска глъч.
Трябва да съм му се сторила объркана, защото обясни:
— Сутрешният хор. Не съм сигурен защо птиците са си харесали именно тази улица, но по някаква известна само на тях причина наистина я харесват.
— Никога не съм разбирала за какво всъщност е сутрешният хор. — Дали поддържах разговора, за да се шегувам със стареца, или за да избягам от мислите си?
— Песните им целят да привлекат мъжкия и да разпределят териториите — отвърна Еймиъс. — Срамота, че хората не могат да възприемат музикалния подход към тази страна от живота си, нали?
— Да.
— Знаеш ли, че си имат ред? — попита той. — Първо почват косовете, после червеношийките, орехчетата, чинките, коприварчетата, дроздовете. Навремето имаше и един славей.
Докато ми разказваше за сутрешния птичи хор, разбрах, че ще намеря човека, който те беше убил.
— Знаеш ли, че един славей може да изпее около триста любовни песни?
Това беше единствената цел, върху която се бях фокусирала; нямаше повече време да се люшкам, носена от чувството за вина.
— Някакъв музикант си пуснал забавено песента на полската чучулига и установил, че е близка по звучене до Петата симфония на Бетовен.
Дължах ти, дори повече от преди, спечелването на някаква справедливост.
Докато Еймиъс ми разправяше за музикалните чудеса в един утринен хор, се чудех дали осъзнаваше колко успокояващо ми действаха приказките му, и реших, че най-вероятно знае. Даваше ми възможност да мисля, но не докато съм сама, и ми осигуряваше спокойствие, за да притъпя емоцията. В тъмнината напрегнах слух да доловя птича песен, но нищо не чух. И в тъмнината, и тишината беше трудно да си представя ясна пролетна сутрин, изпълнена с птичи песни.
Още щом стана девет часа, вдигнах слушалката и набрах номера на полицейския участък.
— Детектив Финбъро, ако обичате. Обажда се Биатрис Хеминг.
Тод, все още сънен, ме погледна удивено и раздразнено:
— Какво правиш, скъпа?
— Имам право на копие от резултатите от аутопсията. Полицай Върнън ми даде цял куп формуляри, сред които имаше и една диплянка по този въпрос.