И преди бях влизала в „Света Анна“, но сега я виждах преобразена до неузнаваемост с лъскаво ново фоайе, художествени експозиции и кафе-бар. За разлика от всички болници, в които съм била, тази изглеждаше като част от външния свят. През големите стъклени врати се виждаха тръгналите на пазар купувачи, а фоайето беше обляно от естествена светлина. Вътре миришеше на печено кафе и на чисто нови кукли, току-що извадени от техните кутии в коледния ден (може би новите лъскави столове на кафенето бяха направени от същата пластмаса).
Взех асансьора до четвъртия етаж, както ме бяха инструктирали, и тръгнах към родилното отделение. Блясъкът не се беше прострял чак толкова надалеч и мирисът на кафе, примесен с този на чисто нови кукли, бе притъпен от обичайната болнична миризма на антисептици и страх. (Или може би само ние усещахме тези миризми заради Лео?) Нямаше прозорци, само неонови лампи, оглеждащи се в линолеума отдолу; никакви часовници; и аз се озовах отново в болничния свят с неговата липса на време и сезони, в който аномалиите като кризи на болка, болест и смърт бяха като роман на Кафка, превърнал се в нещо съвсем нормално. Отгоре имаше надпис, който настояваше да си измия ръцете с оставения за целта тел, и сега миризмата на болница беше по кожата ми, замъгляваше диаманта на годежния ми пръстен. На жуженето на заключената врата на родилното отделение отговори жена към четиридесетте. Къдравата в червена коса беше защипана отзад с шнола; изглеждаше компетентна и изтощена.
— Обадих се по-рано. Биатрис Хеминг?
— Разбира се. Аз съм Кресида, главната акушерка. Доктор Сондърс, един от нашите специалисти, ви очаква.
Придружи ме до следродилното отделение. От двете ми страни долиташе плач на бебета. Никога преди не бях чувала бебета само на няколко часа да плачат и едно от тях звучеше отчаяно, все едно го бяха изоставили. Главната акушерка ме въведе в стаята за роднини, гласът й беше професионално загрижен:
— Много съжалявам за племенника ви.
За момент не разбрах за кого ми говори. Никога не бях се замисляла за връзката ми с него:
— Винаги говоря за него като за бебето на Тес, не като за племенника ми.
— Кога е погребението му?
— Идният четвъртък. Както и това на сестра ми.
Гласът на Кресида вече не беше професионално загрижен, а шокиран:
— Много съжалявам. Току-що ми казаха, че бебето е умряло.
Бях благодарна на добрата лекарка, с която бях говорила по-рано същата тази сутрин, задето не беше превърнала твоята смърт в поредната клюка за деня. Макар да предполагам, че темата за смъртта в една болница е по-скоро професионална, отколкото клюка.
— Искам бебето й да е с нея.
— Да, разбира се.
— Също така искам да разговарям с някого, който е бил до Тес, когато е раждала. Нали разбирате, аз трябваше да съм с нея, но не бях. Дори не отговорих на обаждането й. — Заплаках, но тук сълзите ми бяха нещо напълно нормално, дори може би стаята с нейните покрити с изкуствена тапицерия дивани беше обзаведена специално за плачещи роднини. Главната акушерка сложи ръка на рамото ми.
— Ще разбера кой е бил при нея и ще го помоля да дойде и да говори с вас. Извинете ме за момент.
Тя излезе в коридора. През отворената врата видях една жена на количка с новородено в ръцете си. Стоящият до тях лекар преметна ръка през раменете на един мъж.
— Обичайното е да плаче бебето, не бащата — мъжът се засмя и докторът му се усмихна. — Когато пристигнахте тази сутрин, бяхте двойка, а сега сте семейство. Невероятно, нали?
Главната акушерка поклати глава:
— След толкова практика, доктор Сондърс, това не би трябвало вече да ви изненадва.
Доктор Сондърс откара майката и бебето в едно странично отделение и аз го изпратих с поглед. Дори от разстояние се виждаше, че лицето му е с красиви черти, а очите му бяха сякаш осветени отвътре — това го правеше красив, вместо просто хубав.
Той дойде с главната акушерка.
— Доктор Сондърс, това е Биатрис Хеминг.
Доктор Сондърс ми се усмихна напълно естествено и ми напомни за теб по начина, по който носеше красотата си — сякаш не я осъзнаваше.
— Разбира се, колежката ми, която е разговаряла с вас тази сутрин, ми каза, че ще дойдете. Болничният свещеник е уредил всичко с погребалната агенция и този следобед ще дойдат да вземат бебето.
Гласът му беше забележимо бавен и спокоен на фона на оживеното бръмчене в отделението; тон на човек, който вярваше, че хората го слушат.