Аз, Роузмари Дидкот, бакалавър по медицина, по дух и съвест декларирам с настоящия документ, че на тридесети януари, две хиляди и десета година в моргата на болница „Челси и Уестминстър“ и по настояване на съдебния лекар Пол Луис-Стивънс направих аутопсия на тялото на Тес Хеминг (21), живяла на Чепстоу Роуд, номер 35, Лондон. Тялото бе идентифицирано пред мен от детектив сержант Финбъро от Лондонската полиция и следното е вярно с действителността.
Тялото е на бяла млада жена с крехка физика, висока метър и седемдесет. Има признаци, че е родила два дни преди настъпването на смъртта.
На дясното коляно и на десния лакът има стари белези от детските години.
На дясната китка и по протежение на ръката има пресен разрез с дължина десет и дълбочина четири сантиметра, разкъсал мускула между костите и прекъснал радиалната артерия. На лявата китка и по протежение на ръката има по-малък разрез с дължина пет и дълбочина два сантиметра, и още един по-голям разрез с дължина шест и дълбочина четири сантиметра, прекъснал улнарната артерия. Раните съответстват на намерения до тялото петнадесетсантиметров кухненски нож за обезкостяване.
Не открих белези за друго нараняване или белези, от каквото и да е друго естество.
Няма данни за скорошен сексуален акт.
Взети са кръвни и тъканни проби и са изпратени за анализ.
Заключението ми е, че тази млада жена е починала шест дни преди аутопсията, на двадесет и трети януари.
Мнението ми, в резултат на аутопсията, е, че тя е починала от загуба на кръв в резултат на срязването на артериите на китките и предната част на ръцете.
Лондон, 30 януари, 2010
Трябва да бях чела този документ стотици пъти, но изразът „нож за обезкостяване“ си остава толкова жесток, колкото и първия път; не се споменаваше поне марката, „Сабатие“, с което да се притъпи донякъде грозната действителност.
— Бяха ли приложени резултатите от пробите? — пита господин Райт. (Става дума за резултатите от кръвните и тъканните тестове, които бяха направени след първоначалната аутопсия в отделна лаборатория.)
— Да, бяха прикачени отзад и върху тях се виждаше датата от предишния ден, така че явно току-що ги бяха получили. Но аз не можех да ги разбера. Бяха на научен език, не бяха написани така, че да бъдат разбрани от непрофесионалист. За щастие, имам приятелка, която е лекар.
— Кристина Сетъл?
— Да.
— Имам свидетелските й показания.
Осъзнавам, че по твоя случай сигурно работят огромен брой хора, които вземат едновременно по няколко свидетелски показания.
Бях прекъснала връзките със старите си приятели от училище и университета, когато се бях преселила в Щатите. Но откакто новината за смъртта ти се беше разчула, старите приятели не спираха да ми пишат или да ми се обаждат; „да предлагат физическа и морална подкрепа“, както го нарича мама. Сред тези желаещи да помогнат беше и Кристина Сетъл, която в момента е лекар в болницата на Маринг Крос. (Тя ми каза, че повече от половината ми съученици от класа по биология градят научна кариера в една или друга област.) Както и да е. Кристина ми написа топло писмо, с което изразяваше съчувствието си със същия идеален почерк, който помнех от училище, и което завършваше, както много от останалите писма, с „ако има нещо, с което да помогна, моля те да ми се обадиш“. Реших да се възползвам от предложението и й позвъних.
Кристина внимателно изслуша странната ми молба. Каза ми, че работи в педиатрията, не в патологията, така че не била квалифицирана да интерпретира резултатите от тестовете. Помислих, че не иска да се забърква в това, но в края на разговора тя ми каза да й изпратя доклада от аутопсията по факса. Два дни по-късно ми се обади и ме попита дали бих искала да се срещнем за по едно питие. Беше използвала помощта, на един патолог, който бил приятел на неин приятел, за да разтълкуват доклада.
Когато казах на Тод, че ще се срещам с Кристина, той изпита облекчение — явно си мислеше, че щом търся старите си приятели, се връщам обратно към нормалния живот.
Влязох в бистрото, което Кристина беше избрала, и нормалният свят ме зашлеви с все сила в лицето. Не бях стъпвала на публично място, откакто ти беше умряла, и силните гласове и смях ме накараха да се почувствам уязвима. После видях Кристина да ми маха и изпитах известно облекчение. Отчасти защото изглеждаше почти такава, каквато я помнех — със същата красива тъмна коса и същите загрозяващи я очила с дебели рамки — и отчасти защото беше намерила едно сепаре, отделено от останалата част от бистрото. (Кристина все още е много добра, когато става дума първа да се добере до нещо.) Помислих си, че едва ли си те спомня добре — в края на краищата тя беше в последния клас заедно с мен, когато ти се появи в пансиона, — но се оказа, че греша.