— Благодаря за дрехите. Много мило.
Мич я погледна.
— Какви дрехи?
— Донесох някои бебешки дрешки. Това е всичко.
— Значи обичаш да си играеш на Госпожица Щедрост?
Кася не разбра какво ми казва той, но усети враждебността в тона му. Обърнах се към нея:
— Толкова са хубави, че не исках да ги изхвърлям или да ги давам в магазин за дрехи втора употреба, откъдето може да ги купи някой случаен човек.
Мич скокна — войнствено настроен мъж, радостно предвкусващ предстоящата битка.
— Значи или ние, или втората употреба?
— Кога излизаш от мачовската си поза?
Конфронтацията, някога толкова далечна за мен, сега ми беше като лична територия.
— Имаме си нашите проклети бебешки дрехи — каза той и влезе в една спалня. Миг по-късно се появи с кутия в ръце и я тръшна в краката ми. Погледнах вътре. Беше пълна със скъпи неща. Кася изглеждаше много засрамена.
— Тес и аз, на пазар. Заедно. Ние…
— Но от къде взехте парите? — попитах. Преди Мич да е успял да избухне, продължих. — Тес също нямаше никакви пари и просто исках да разбера кой й ги е дал.
— Хората от експеримента — отвърна Кася. — Триста паунда.
— Какъв експеримент? За кистозната фиброза ли? — попитах.
— Да.
Зачудих се дали е възможно да са ги подкупвали. Бях си създала навика да подозирам всеки и всичко — и този експеримент, към който бях изпълнена с негативизъм от самото начало, вече беше достатъчно плодотворна почва, за да пуснат страхът и тревогата корените си в него.
— Можеш ли да си спомниш името на човека?
Кася поклати глава:
— Беше в плик. Само с диплянки, не писмо. Изненада.
Мич я прекъсна:
— И ти похарчи цялата проклета сума за бебешки дрехи, които ще умалеят само за няколко седмици, а един бог знае, че имаме нужда от достатъчно много неща.
Кася извърна поглед от него. Усетих, че спорът е стар и изтъркан, и че е убил всяка частичка радост, която някога бе изпитала при купуването на тези дрешки.
Тя ме изпрати до изхода на апартамента. Докато вървяхме към декорираното с графити стълбище, тя предугади какво бих й казала, ако можехме да разговаряме свободно една с друга, и отвърна:
— Той бащата. Сега нищо не променя това.
— Отседнала съм в апартамента на Тес. Ще наминеш ли?
Изненадах се, когато разбрах колко силно се надявах да приеме поканата ми.
Мич изкрещя от върха на стълбището:
— Забрави това.
После метна куфара с дрехите надолу. Когато се удари в площадката, капакът се отвори; върху влажния цимент се изсипаха мънички жилетчици, една шапка и бебешко одеялце. Кася ми помогна да ги съберем.
— Не идвай на погребението, Кася. Моля те.
Да, заради Хавиер. Щеше да й е много трудно.
Тръгнах към дома, острият вятър режеше лицето ми. Бях вдигнала яката на палтото си и увила шала около главата си, за да се предпазя от студа, затова първоначално не чух мобилния си телефон и телефонният секретар се включи. Мама ми съобщаваше, че татко искал да говори с мен, и накрая ми издиктува номера му. Но аз знаех, че няма да му се обадя. Бях се превърнала в изпълнена с несигурност зряла жена, която чувстваше, че порасналото й тяло е с погрешната форма и не може да се вмести в напълно изградения му нов живот. Отново почувствах задушаващото чувство на отхвърленост. О, знам, че той си спомняше рождените ни дни, че ни изпращаше екстравагантни подаръци, които не бяха подходящи за годините ни — сякаш искаше да ускори порастването ни и навлизането ни в света на зрелостта, където вече нямаше да сме негова отговорност. А през двете седмици, които прекарвахме при него по време на летните ваканции, замъглявахме ярката слънчева светлина на Прованс с изпълнените си с обвинение английски лица и внасяхме нашия микроклимат на тъга. И когато си тръгнехме, все едно че никога не бяхме съществували. Веднъж видях сандъците, в които се държаха вещите от „нашите“ спални — складирани на тавана през останалата част от годината. Усещаше го дори ти, въпреки своя оптимизъм и способност да виждаш най-доброто у хората.
Докато мисля за баща ни, изведнъж разбирам защо не си поискала от Емилио да поеме каквато и да било отговорност за Хавиер. Бебето ти е било прекалено скъпо, прекалено обичано, за да допуснеш някой да го превърне в петното на живота си. Той никога не биваше да се чувства нежелан или неоценен. Не си защитавала Емилио, а сина си.