— Престани. За бога, престани — изкрещя той. За момент и двамата се спогледахме шокирани. Бяхме прекарали четири години във вежливо държание един към друг. Крещенето бе засрамващо интимно. Той направи опит да звучи по-премерено:
— Първо беше нейният женен преподавател, после някакъв вманиачен състудент, а сега включваш в списъка си и компанията — която всички, в това число световната преса и световната научна общност, приветстват най-искрено.
— Да, подозирам отделни хора, дори и една компания. Защото не знам кой я е убил. Нито по какви причини. Само знам, че някой го е направил. И трябва да проверя всяка вероятност.
— Не. Не трябва. Това е работа на полицията и те са си я свършили. Не е останало нищо за теб.
— Сестра ми беше убита.
— Моля те, скъпа, в един момент трябва да приемеш факта, че…
Прекъснах го:
— Че тя никога не би се самоубила ли?
В този момент от кавгата ни, в който и двамата се чувствахме неловко и засрамени, почувствах, че сме като двама актьори, затруднени от нескопосан сценарий.
— Само защото вярваш в това — каза той. — Защото искаш да вярваш в това, от което обаче то не се превръща в истина.
— От къде знаеш каква е истината? — троснах му се аз. — Срещал си сестра ми само няколко пъти и дори тогава едва си си разменял по няколко думи с нея. Тес не беше от хората, които искаш да опознаеш.
Карах се убедително, тонът ми се повишаваше, а думите ми се изостряха, с цел да нараняват, но в действителност продължавах да следвам коловоза на нашата връзка и вътрешно бях ненакърнима и дистанцирана от случващото се. Продължих с представлението, леко учудена от лекотата, с която се влизаше в крачка. Никога преди не бях се карала така.
— Как я беше нарекъл? Побъркана? — попитах, без да го изчаквам да отговори. — Не мисля, че изобщо си си направил труда да се вслушаш в онова, което ти казваше тя и при двата случая, в които сме вечеряли заедно. Съдеше я, без дори да си провел един свестен разговор с нея.
— Права си. Не я познавах добре. И признавам, че не я харесвах чак толкова. Всъщност, тя ме дразнеше. Но ние не спорим за това, колко добре…
Прекъснах го:
— Ти я смяташе за втора ръка човек, защото учеше в Художествената академия, и заради начина, по който живееше, и дрехите, с които се обличаше.
— За бога!
— Изобщо не разбра що за човек е.
— Много се отдалечаваш от темата. Виж, разбирам, че искаш да обвиниш някого за смъртта й. Знам, че не искаш да се чувстваш отговорна за случилото се. — Спокойствието в гласа му звучеше изкуствено, напомняше ми за начина, по който самата аз бях разговаряла с полицията. — Страхуваш се, че може да ти се наложи да живееш с това чувство за вина — продължи той. — И това разбирам. Но онова, което искам да се опиташ да разбереш, е, че щом веднъж приемеш реалността, ще осъзнаеш, че изобщо нямаш вина. Всички го знаем. Тя се е самоубила по причини, които се приемат от полицията, съдебния лекар, майка ти и лекарите на сестра ти. Никой не е виновен, в това число и ти. Ще можеш да продължиш напред само ако повярваш в това.
Той неловко постави длан на рамото ми и я задържа там; подобно на мен и той намира физическия контакт за труден.
— Купил съм билети. Самолетът ни излита вечерта след погребението.
Мълчах. Как изобщо бих могла да си тръгна?
— Знам, притесняваш се, че майка ти има нужда от твоята подкрепа — продължи Тод. — Но тя е съгласна, че колкото по-скоро се върнеш у дома, обратно към нормалния живот, толкова по-добре. — Ръката му удари по масата. Забелязах смущението в картината на монитора още преди нехарактерния за него физически жест. — Вече не те познавам. Ето и сега, изливам си душата тук, а ти дори не си правиш труда да откъснеш за малко поглед от скапания компютър.
Извърнах очи към него и едва тогава забелязах пребледнялото му лице и напрегнатата му стойка.
— Съжалявам. Но не мога да си тръгна. Не и преди да съм разбрала какво се е случило с нея.
— Знаем какво се е случило. И ти трябва да го приемеш. Защото животът трябва да продължи, Биатрис. Нашият живот.
— Тод…
— Знам колко ти е трудно без нея. Разбирам го. Но имаш мен. — Очите му бяха замъглени от сълзи. — Ще се женим след три месеца.
Опитах се да измисля какво да кажа и докато мълчах, той се оттегли в кухнята. Как можех да му обясня, че вече нямаше да се омъжа, защото бракът е обвързване с бъдещето, а аз не можех да си представя бъдеще без теб? И че именно по тази причина, а не толкова от липса на страст, не можех да се обвържа с него.