Отидох в кухнята. Беше обърнат с гръб към мен и аз видях как щеше да изглежда като старец.
— Тод, съжалявам, но…
Той се обърна и ми изкрещя:
— Обичам те, по дяволите! — все едно крещеше на чужденец на собствения си език, като че ли силата на гласа му би накарала другия да го разбере, би ме накарала да го обичам в отговор.
— Ти всъщност не ме познаваш. Не би ме обичал, ако ме познаваше.
Истина беше, Тод наистина не ме познаваше. Никога не му бях позволила да ме опознае. Ако имах любима песен, никога не се бях опитвала да му я изпея; никога не оставах при него в леглото в неделя сутрин. Идеята да ставаме и да излизаме навън винаги беше моя. Може би той ме беше гледал в очите, но ако го е правел, аз не съм отвръщала на погледа му.
— Заслужаваш повече — казах и се опитах да го хвана за ръката. Но той я издърпа. — Много съжалявам.
Тод се дръпна от мен. Но аз съжалявах. И все още съжалявам. Съжалявам, че бях пропуснала да забележа, че само аз се движех по безопасния заобиколен път, докато той беше вътре във връзката — сам и разголен. За пореден път бях постъпила егоистично и жестоко към човек, за когото би трябвало да ме е грижа.
Преди да умреш, си мислех, че връзката ни е зряла и разумна. Но моята роля в нея беше тази на страхливката; пасивна възможност, мотивирана от чувството ми за несигурност, а не онова, което Тод наистина заслужаваше — активен избор, вдъхновен от любов.
Няколко минути по-късно той си тръгна. Не ми каза къде отива.
Господин Райт е решил да обядва в офиса и е купил сандвичи от супермаркета. Води ме по празните коридори към една стая за срещи, където има маса. По някаква причина голямото пространство — пусто, с изключение на нас двамата — ми създава усещане за интимност.
Не бях казала на господин Райт, че по време на ровенето за информация из интернет бях развалила годежа си и че тъй като нямаше никакви приятели в Лондон, Тод сигурно се беше лутал цяла нощ в снега, докато намери хотел. Казвам му само за излизането на акциите на „Хром-Мед“ на борсата.
— И се обадихте на детектив Финбъро в единадесет и половина вечерта? — пита ме той, като поглежда надолу към записките си.
— Да. Оставих му съобщение, в което го молех да ми се обади. До девет и половина на следващата сутрин още не се бях чула с него, затова отидох до болница „Света Анна“.
— Вече бяхте организирали посещението си дотам?
— Да. Главната акушерка беше казала, че дотогава ще е открила картона на Тес и ми беше насрочила час, за да се срещнем.
Когато пристигнах в „Света Анна“, бях като кълбо от нерви, защото си мислех, че ще се срещна с човека, който е бил с теб, докато си раждала Хавиер. Знаех, че трябва да го направя, но не бях съвсем сигурна за причината. Може би бе един вид самонаказание; чувството ми за вина бе в апогея си. Пристигнах петнадесет минути по-рано и отидох в болничното кафене. Когато седнах на една маса с кафето си, видях, че съм получила нов имейл.
До: iPhone на Биатрис Хеминг
От: офиса на професор Росен. „Хром-Мед“
Скъпа госпожице Хеминг,
Уверявам ви, че не предлагаме каквито и да било финансови стимули на участничките в нашето изследване. Всяка участничка се включва доброволно, без принуда или подкуп. Ако искате, можете да се свържете с участващите в експеримента комисии по болнична етика, за да се уверите, че прилагаме най-стриктни етични принципи.
С уважение,
Веднага изпратих отговор:
От: iPhone на Биатрис Хеминг
До: офиса на професор Росен. „Хром-Мед“
Една от „участничките“ беше моя сестра. Платили са й триста паунда, за да се включи в програмата. Името й е Тес Хеминг (второто й име е Анабел, кръстена е на баба си). Беше на 21. Бе убита, след като е родила мъртво дете. Погребението й, заедно с това на сина й, е в четвъртък. Липсва ми повече, отколкото можете да си представите.
Имах чувството, че мястото, на което се намирах, е особено подходящо за писането на подобен имейл. Болестта и смъртта може и да бяха залостени в отделенията отгоре, но аз си представих как невидимите им частици проникват безшумно в атриума и падат в капучиното и билковия чай, предлагани в болничното кафе. Едва ли бях първата, която пишеше емоционален имейл от тази маса. Чудех се дали специалистката по връзки с обществеността щеше да го предаде на професор Росен. Съмнявах се.