Реших да разбера дали болничният персонал знае нещо за парите.
Пет минути преди определения ми час хванах асансьора за четвъртия етаж и влязох в родилното отделение.
Стори ми се, че главната акушерка се притесни, щом ме видя, но може би непокорната й червена коса й придаваше такъв вид през цялото време.
— Страхувам се, че още не сме открили картона на Тес. А без него не успях да разбера кой е присъствал на раждането на бебето й.
Изпитах облекчение, но си помислих, че е признак на страх да му се поддавам.
— Никой ли не си спомня?
— Страхувам се, че не. През последните три месеца имаме недостиг на персонал, затова ни изпращат външни лекари и сестри. Мисля, че трябва да е бил някой от тях.
Намеси се една млада сестра с пиърсинг на носа и вид на пънкарка:
— В главния компютър разполагаме с обща информация — като часа и датата на приемането и изписването на пациента, а за нещастие — в случая на сестра ви — и факта, че бебето й е умряло. Но нищо по-конкретно. Нищо за нейната медицинска история или персонала, който се е грижил за тях двамата. Вчера проверих и в психиатричното отделение. Доктор Никълс каза, че документите й така и не са стигнали до него. Каза ми, че нашето отделение трябвало „да се стегне“, а подобен коментар, излязъл от неговата уста, е проява на силен гняв.
Спомних си думите на доктор Никълс, че не разполага с „психиатричната ти история“. Не знаех, че е заради изчезналия ти картон.
— Но информацията от картона й не е ли вкарана в някой компютър? Имам предвид не само общата, но и детайлната информация? — попитах.
Главната акушерка поклати отрицателно глава:
— За пациентките от родилното отделение използваме обикновени картони, за да могат жените да ги носят със себе си, в случай че започнат да раждат, когато не са близо до тяхната болница. После прикачваме към картона и написаната на ръка информация, касаеща раждането, и всичко това уж се съхранява на сигурно място.
Телефонът иззвъня, но главната акушерка го игнорира, насочвайки цялото си внимание към мен:
— Наистина много съжалявам. Разбираме колко важно трябва да е това за вас.
Докато говореше по телефона, първоначалното ми облекчение, че документите ти са изчезнали, се замести от подозрителност.
Дали в тях нямаше някаква улика, свързана с убийството ти? Затова ли бяха „изгубени“? Изчаках главната акушерка да свърши с разговора.
— Не е ли странно, че картонът на една пациентка е изчезнал просто така? — попитах.
Тя направи гримаса:
— За нещастие, съвсем не е странно.
Един закръглен консултант в раиран костюм, който тъкмо минаваше, спря и се намеси:
— От диабетичната клиника изчезна цяла количка с документи във вторник. Всичките просто потънаха в някаква административна черна дупка.
Забелязах, че при рецепцията е пристигнал доктор Сондърс; проверяваше някакви бележки. Изглежда не ме беше видял.
— Наистина ли? — възкликнах, макар никак да не се интересувах. Но консултантът продължи да загрява по темата.
— Когато миналата година построиха болница „Сейнт Джон“, никой не се сети, че трябва да се помисли и за морга, и когато умря първият им пациент, нямаше къде да го занесат.
Главната акушерка очевидно се срамуваше заради него и аз се зачудих защо този човек говори толкова открито пред мен за грешките в системата.
— По време на релокация на млади онкологично болни пациентки никой не се сети да транспортира замразените им яйцеклетки. И сега шансовете им да родят, щом се възстановят, са нулеви.
Доктор Сондърс ме забеляза и ми се усмихна окуражаващо:
— Но ние не сме напълно некомпетентни през цялото време, повярвайте ми.
— Знаете ли, че на жените им е било плащано, за да се включат в експерименталното лечение на кистозна фиброза? — попитах.
Консултантът с раирания костюм ми се стори малко ядосан от внезапната смяна на темата:
— Не, не знаех.
— Нито пък аз — намеси се доктор Сондърс. — Знаете ли за каква сума става въпрос?
— Триста паунда.
— Много е възможно някой лекар или сестра просто да са решили да проявят добрина — каза доктор Сондърс загрижено. И отново ми напомни за теб, този път по способността си да мисли най-хубавото за хората.