Снегът по пътеките, водещи към Колежа по изкуствата, не беше разчистен и повечето от прозорците тънеха в тъмнина. Секретарката с немски акцент ме информира, че е последният от три последователни почивни дни. Съгласи се да закача няколко съобщения на таблото. Първото беше с информация за твоето погребение. С второто молех приятелите ти да се срещнат с мен след две седмици в едно кафене отсреща. Бележката беше импулсивна, бях избрала датата на срещата случайно и докато я слагах до обявите за търсене на съквартиранти и за продажба на стативи, си помислих, че изглежда нелепо и че никой няма да дойде. Но въпреки това я оставих.
Когато се прибрах у дома, заварих Тод да ме чака в тъмното; беше вдигнал качулката си, за да се предпази от суграшицата.
— Нямам ключ.
Мислех, че беше взел един със себе си.
— Извинявай.
Отключих вратата и той влезе в спалнята.
Гледах го, застанала на прага, как събира дрехите си извънредно внимателно. Изведнъж той се обърна и все едно ме хвана натясно — за пръв път се вглеждахме един в друг както трябва.
— Върни се с мен! Моля те.
За миг се поколебах. Погледнах към прилежно сгънатите му дрехи, спомних си реда и спокойствието на живота ни в Ню Йорк, убежище от настоящия водовъртеж. Но подреденият ми живот беше в миналото. Не можех да се върна обратно към него.
— Биатрис?
Поклатих отрицателно глава и от лекото движение ми се зави свят.
Той ми предложи да върне колата на летището. В края на краищата, нямах никаква представа колко дълго щях да остана. А таксата беше ужасно висока. Баналността на разговора ни, вниманието към практичния детайл бяха толкова успокояващо познати, че ми се прииска да го помоля да остане с мен — да го умолявам да остане с мен. Но не можех да му причиня това.
— Сигурна ли си, че не искаш да остана за погребението? — попита ме той.
— Да. Въпреки това ти благодаря.
Дадох му ключовете от колата и чак когато чух двигателя отвън, се сетих, че трябваше да му върна годежния пръстен. Въртях го около пръста си и гледах през прозореца на приземния етаж, докато колата се отдалечаваше. Продължих да гледам след нея дори след като беше изчезнала от хоризонта и вече чувах единствено бръмченето на чуждите коли.
Чувствах се хваната в клетката на самотата.
Бях казала на господин Райт за бележките, които закачих в колежа, но не и за Тод.
— Да отида ли да взема някакви кексчета? — предлага той.
Силно съм изненадана:
— Много мило от ваша страна.
„Мило“! — утре трябва да си нося тълковен речник. Чудя се дали не го прави просто от любезност. Или наистина е гладен. Или може би е романтичен жест — предложение за чай като в добрите стари времена. Изненадана съм колко силно се надявам да е последното.
Когато излиза, набирам служебния номер на Тод. Неговата секретарка вдига телефона, но не разпознава гласа ми — сигурно вече напълно съм си възвърнала английския акцент. Свързва ме с Тод. Помежду ни все още се чувства неловкост, но по-малко, отколкото в началото. Предприели сме начални стъпки по продажбата на апартамента ни и обсъждаме нещата. После той изведнъж сменя темата.
— Гледах те по новините — казва. — Добре ли си?
— Да. Благодаря.
— Исках да ти се извиня.
— Няма за какво да ми се извиняваш. Наистина, аз съм тази, която…
— Разбира се, че трябва да ти се извиня. През цялото време беше права за сестра си.
Помежду ни увисва мълчание, което нарушавам.
— Е, ще се местиш ли при Карън?
Кратка пауза, преди да ми отговори:
— Да. Но ще продължавам да плащам моя дял от кредита за апартамента — докато не го продадем, разбира се.
Карън е новата му приятелка. Когато ми каза за нея, се почувствах виновна заради облекчението, което изпитах, че толкова бързо е започнал нова връзка.
— Не мислех, че ще възразиш — казва Тод и ми се струва, че всъщност му се ще да е обратното. Бодростта му ми звучи фалшиво. — Предполагам, че е малко като при теб и мен, но този път ролите са разменени.
Нямам представа как мога да коментирам това.
— „Щом не може да има равенство в чувствата…“ — цитира той уж небрежно, но аз знам как да си преведа тона му. Ужасявам се, че може да добави: „Нека онзи, който е обичан повече, да съм аз“.
Сбогуваме се.