Видях, че са дали на татко шепа пръст. Но докато държеше ръка над ковчега ти, той не успя да разтвори пръстите си. Вместо това пъхна пръстта в джоба си, пусна я там, а не върху теб. Отец Питър хвърли първата буца и татко се прекърши, разцепи се на две от болка. Отидох при него и взех окаляната му ръка в моята, остатъците от пръстта охлузиха меките ни длани. Той ме погледна с любов. Дори един егоист би могъл да обича някого, нали? Дори ако е наранил този някого и го е предал. Аз по-добре от всички би трябвало да го знам.
Мама мълчеше, докато хвърляха пръст върху ковчега ти.
Една експлозия в космоса не предизвиква никакъв звук.
Беззвучното крещене на мама кънти в главата ми, докато приближавам към сградата на следствената служба. Понеделник е и е пълно с хора. Щом се озовавам в претъпкания асансьор, започвам както обикновено да се притеснявам, че ще заседна, че мобилният ми телефон няма да има обхват и Кася няма да успее да се свърже с мен, в случай че родилните болки започнат. Веднага щом слизам на третия етаж, проверявам за съобщения: нищо. Хвърлям поглед и на пейджъра си. Само Кася има номера му. Прекалено е, да, но подобно на новопокръстен католик моето превъплъщение в човек, на когото му пука за другите, ще бъде извършено точно както трябва: с броеници и ароматни пръчици, пейджър и специален рингтон на мобилния ми телефон, запазен единствено за нея. Не разполагам с чувството за сигурност на родените човеколюбци. Поне това научих. Не мога да се отнасям към новата си роля небрежно, все едно е част от задължителния ми сутрешен грим. И да, може би тревогите ми за Кася са начин за известно време да пренасоча мислите си към някого, който е жив. Имам нужда от мементо витае.
Влизам в офиса на господин Райт. Тази сутрин той не ми се усмихва, може би защото знае, че днес трябва да започнем с погребението ти; или може би искрицата романс, която си мислех, че съм усетила през изминалия уикенд, се е удавила в морето на разказваното от мен. Свидетелските ми показания с тяхната централна тема „убийство“ едва ли могат да минат за любовен сонет. Обзалагам се, че птиците на Еймиъс не си пеят за подобни неща.
Той е пуснал венецианските щори, за да спре ярките лъчи на пролетното слънце и приглушената светлина изглежда напълно подходящ фон за разказа ми за твоето погребение. Днес ще се опитам да не споменавам за физическата си слабост; както казах — нямам право да се оплаквам, не и когато твоето тяло е прекършено непоправимо и е заровено в земята.
Разказвам на господин Райт за погребението ти, придържайки се към фактите, без да акцентирам върху чувствата.
— Въпреки че тогава все още не го осъзнавах, погребението й ми даде две нови важни следи — казвам, като се опитвам да не мисля за задушаващата мъка, с която гледах как ковчегът ти изчезва под буците пръст. — Първата бе, че разбрах защо Емилио Коди — в случай че той бе убил Тес, — би изчакал раждането на Хавиер.
Господин Райт няма представа накъде бия, но мисля, че ти много добре разбираш какво искам да кажа.
— Винаги съм знаела, че Емилио има мотив — продължавам. — Връзката му с Тес излагаше на риск брака и кариерата му. Вярно, че жена му не го беше оставила, когато беше разбрала истината, но той нямаше как да предвиди това. Но ако беше той и ако я беше убил, за да предпази брака и кариерата си, защо не го беше сторил, когато Тес бе отказала да направи аборт?
Господин Райт кима и мисля, че съм разпалила любопитството му.
— Също така си спомних, че именно Емилио Коди се беше обадил в полицията след телевизионната възстановка и им беше казал, че Тес е родила. Следователно или я беше видял, или беше разговарял с нея след раждането на бебето. Емилио вече беше подал официално оплакване от мен, така че трябваше да действам внимателно, да съм сигурна, че няма да се оплаче, че съм го притеснявала. Обадих му се и го попитах дали все още желае да си получи картините, на които беше нарисувал Тес. Съвсем явно бе, че ми е ядосан, но в същото време наистина си ги искаше.