Емилио изглеждаше прекалено едър за апартамента ти, излъчваше потискаща мъжественост и гняв. Беше разопаковал всяка една от актовите картини, за да провери дали не съм ги повредила. Дали не съм добавила смокинови листа? Или просто за да види тялото ти отново. Гневът изкривяваше гласа му:
— Нямаше нужда жена ми да разбира за Тес, за кистозната фиброза, за каквото и да било. Сега е тръгнала да се тества дали не е носителка на гена на тази болест и иска и аз да го направя.
— Много разумно от нейна страна. Но ти очевидно си носител; иначе няма как Хавиер да е бил болен. И двамата родители трябва да са носители, за да се прояви заболяването у детето.
— Знам. Консултантите по генетика ни го набиха в главите. Но е възможно аз да не съм бащата.
Бях поразена. Той сви рамене:
— Тя нямаше особени предразсъдъци по отношение на секса. Спокойно може да е имала и други любовници.
— Щеше да ти каже. Както и на мен. Не беше лъжкиня.
Той замълча, защото знаеше, че казаното от мен беше истина.
— Ти си се обадил в полицията, за да им кажеш, че е родила Хавиер, нали? — попитах.
— Мислех, че така е редно.
Исках да го предизвикам. Никога не беше постъпвал „редно“. Но не заради това зададох следващия въпрос:
— В такъв случай тя трябва да ти е казала, че Хавиер е умрял?
Той замълча.
— По телефона ли ти се обади, или го направи лично?
Емилио взе картините и тръгна да си ходи. Но аз застанах на изхода:
— Искала е да признаеш Хавиер, нали?
— Трябва да разбереш едно нещо. Когато ми каза, че е бременна, аз дадох съвсем ясно да се разбере каква е позицията ми по въпроса за бебето. Казах й, че по никакъв начин няма да помогна нито на нея, нито на него. Нямах намерение да съм му баща. И тя не възрази. Даже ми каза, че на бебето ще му е по-добре без мен.
— Да. Но какво стана, когато Хавиер умря?
Той остави картините на земята. За момент си помислих, че ще ме избута от прага, за да мине. Но той вдигна ръце — абсурден театрален жест на отстъпление, грозен поради инфантилизма си.
— Права си. Предавам се. Тя заплаши да ме изложи.
— Имаш предвид, че е искала да се признаеш за баща на Хавиер?
— Точно така.
— Бебето й е умряло. Искала е баща му да не се срамува от него.
Ръцете му продължаваха да стърчат нагоре, но той сви юмруци и за момент се уплаших, че се кани да ме удари. После ги отпусна.
— Човекът, когото трябва да разпиташ, е онзи младеж, който вечно я следваше по петите със скапания си фотоапарат. Беше обсебен от нея. И адски ревнив.
— Знаех, че ако Хавиер беше останал жив, Тес не би поискала нищо от Емилио — казвам. — Но когато бебето е починало, за нея е било неприемливо Емилио да не го признае.
Край гроба ти нашият баща успя да компенсира всичките си грешки. Когато имаше значение — когато мъртвото ти тяло потъваше в калната земя, — той бе излязъл напред като мъжа, който те беше създал. Не можеш да се откажеш от мъртвото си дете.
Господин Райт изчаква един момент, преди да зададе следващия си въпрос:
— Повярвахте ли му за Саймън?
— Подозирах и двамата, но нямах нищо реално срещу тях; нищо, което да пропука убеждението на полицията, че Тес се е самоубила.
Бях разказала на господин Райт за срещата с Емилио все едно че бях някакъв детектив, но всъщност бях вложила в нея цялото си сърце на твоя сестра. Трябва да му кажа и за следното, в случай че се окаже важно. Ужасно излагащо е, но не мога повече да се преструвам на скромна и срамежлива. Трябва да рискувам да разбия доброто му мнение за мен. Затова продължавам.
Емилио стоеше на отворената врата, гневът излизаше чрез капчиците пот по лицето му. В ръцете си държеше картините, на които бе нарисувана гола.
— Просто не схващаш, нали? Между мен и Тес имаше секс, страхотен секс, но нищо повече. Тес го знаеше.
— Не мислиш ли, че някое младо момиче като Тес би могло да те възприема като бащинска фигура?
Така мислех, макар че ти многократно го беше отричала.
— Не, не мисля.
— Не мислиш ли, че след като собственият й баща я е напуснал, а ти си бил неин преподавател, тя може да е търсила в теб нещо повече от „просто секс“?
— Не.
— Надявам се да е така. Защото иначе тя би се чувствала ужасно предадена.