— Каза ми, че тръгва на лекторска обиколка из Щатите и предложи да се видим, преди да е потеглил.
— Подозирахте ли го? — пита господин Райт.
— Не. Нямах причини да смятам, че той или експерименталната му програма са свързани със смъртта на Тес. Тогава вече бях почнала да вярвам, че парите, които бяха дадени на жените, са били просто невинна случка, както бяха казали хората от болницата, но въпреки това не бях му задала въпроса директно, а исках да го сторя.
Мислех, че трябва да подлагам на съмнение всичко, да подозирам всекиго. Не можех да си позволя да се впусна само по един път, трябваше да проуча всичките, докато накрая на някой от тях, в центъра на лабиринта, откриех твоя убиец.
— Срещата ни беше в десет, но в „Хром-Мед“ се провеждаха семинари, които започваха в девет и половина, затова си запазих място.
Господин Райт изглежда изненадан.
— Малко както беше навремето в ядрената промишленост — обяснявам. — Желание всичко да изглежда открито и невинно. Посетете Селафийлд и си направете пикник! Знаете как е.
Господин Райт се усмихва, но осъзнавам, че се е случило нещо много странно. За момент, докато приказвах, се чух, че говоря като теб.
Беше час пик и метрото беше претъпкано. Докато стоях смачкана между останалите пътници, с ужас се сетих за бележката, която бях закачила на таблото в университета, с която канех приятелите ти на среща с мен. В бъркотията покрай погребението ти някак си бях забравила. Беше в дванадесет часа същия този ден. Бях много по-притеснена от нея, отколкото от срещата с професор Росен.
Малко преди девет и половина пристигнах в сградата на „Хром-Мед“ — беше висока десет етажа и цялата в стъкло, с прозрачни асансьори, които се движеха от външната страна и приличаха на мехурчета газирана минерална вода. Цялата сграда бе опасана от неонови тръби, по които пробягваха пурпурни и сини светкавици; изглежда се опитваха да внушат на посетителите, че „научната фантастика е превърната във факт“.
Блестящият фантастичен имидж се помрачаваше от десетината демонстранти, държащи плакати с надписи: „НЕ НА ДИЗАЙНЕРСКИТЕ БЕБЕТА!“, „ОСТАВЕТЕ ИГРАТА НА БОГ НА САМИЯ БОГ!“ Развяването на плакатите не беше съпроводено от крясъци, протестиращите се прозяваха вяло, сякаш беше прекалено рано да си станал и излязъл навън. Зачудих се дали не са там, за да ги покажат по телевизията, въпреки че през последните две-три седмици директното отразяване беше по-рядко и сега в телевизиите използваха главно записи. Може би се бяха появили, защото за първи път от седмици не валеше сняг, суграшица, или дъжд.
Когато приближих, чух една от демонстрантките, млада жена с пиърсинг навсякъде и с гневно стърчаща коса, да разговаря с един журналист.
— … и само богатите ще са в състояние да си позволят гените, които да направят техните деца по-умни, по-красиви и по-атлетични. Само богатите ще са в състояние да си позволят гените, които да предпазят децата им от рак или сърдечносъдови заболявания.
Журналистът просто държеше диктофона си и изглеждаше отегчен, но жената със стърчащата коса не се обезкуражаваше от това и гневно продължаваше:
— Неизбежно ще създадат генна суперкласа. И няма да има никакви шансове за брак извън тази класа. Кой би се оженил за някого, който е по-грозен, по-слаб, по-глупав и по-предразположен към болести от самия него? След няколко поколения ще са налице два биологични вида човеци. Генно-богати и генно-бедни.
Отидох до демонстрантката.
— Някога виждали ли сте болен от кистозна фиброза? Или мускулна дистрофия? Или болестта на Хънтингтън? — попитах.
Тя ме изгледа, ядосана, че съм прекъснала речта й.
— Нямате представа какво е да живееш с кистозна фиброза и да знаеш, че те убива, че ще умреш, задушен от собствената си слуз. Нямате никаква представа, нали?
Тя бързо се отдалечи от мен.
— Вие сте късметлийка — извиках след нея. — Природата ви е създала генно-богата.
После влязох в сградата.
Казах името си на охраната и вратата се отвори пред мен. Подписах се на рецепцията и си показах паспорта, както предварително ме бяха инструктирали. Камерата зад бюрото автоматично ме снима за идентификационна карта и после ме пропуснаха по-нататък. Не съм сигурна за какво точно проверяваха, но машините бяха много по-сложни и интелигентни от онези по летищата. Заедно с още четиринадесет човека ме въведоха в една зала за семинари, в която имаше огромен екран. Там ни посрещна млада жена на име Нанси, нашата енергична и усмихната „помощничка“.