Две минути по-късно секретарката му ме придружи с асансьора с вид на сапунен мехур до последния етаж, където ме посрещна професор Росен. Изглеждаше както по телевизията и на твоето погребение — със същите карикатурни очила с телени рамки, тесни рамена и липса на представителност: вдъхващ доверие учен. Благодарих му, че бе дошъл на погребението ти, и той кимна, малко грубо, както ми се стори. Двамата тръгнахме по коридора и аз наруших мълчанието:
— Брат ми страдаше от кистозна фиброза. Ще ми се да бяхте наоколо няколко години по-рано.
Той се извърна настрани и аз си спомних какво неудобство изпитваше този човек, когато го хвалеха в телевизионните интервюта. Той промени темата и скромността му ми се понрави.
— Е, информативен ли ви се стори семинарът? — попита.
— Да. И изключителен.
Канех се да продължа, но той ме прекъсна, без дори да си дава сметка, че го прави.
— Най-много ме притесняват мишките с високия коефициент на интелигентност. Бях поканен да се включа в оригиналния експеримент. Един млад изследовател от Импириъл Колидж търсеше разликата между изключителния интелект и нормата или някаква подобна глупост. Беше преди доста години.
— Но въпреки това мишките са във филма на „Хром-Мед“?
— Да, компанията купи експеримента, или по-точно гена. За щастие, не е позволено прилагането на генното инженерство при хората. Иначе без съмнение вече щяхме да имаме светещи в тъмното човеци или гиганти, които пеят приспивни песнички.
Помислих си, че тази реплика е взета отнякъде другаде или най-малкото е упражнявана предварително. Професорът не изглеждаше като човек, който има навика да остроумничи.
— Но лечението на кистозната фиброза е напълно различно нещо — казах.
Той спря на място и се обърна към мен:
— Да. Няма място за сравнение между генното лечение на кистозната фиброза, което се справя с една ужасна болест, и играта с гени в името на някакво генетично подобрение. Или за създаване на уроди. Не може да става и дума за сравнение.
Страстта в думите му ме изненада и аз за първи път осъзнах, че той притежава и физика.
Стигнахме до кабинета му и влязохме вътре.
Беше просторна стая, три от стените й бяха стъклени и откриваха панорамна гледка към Лондон, напълно съответстваща на останалата част от сградата. Но бюрото му беше малко и очукано и аз си представих как го е местил със себе си из студентски стаи и нарастващи по големина офиси, докато накрая се беше озовало тук, където не бе на мястото си. Професор Росен затвори вратата зад нас.
— Искахте да зададете няколко въпроса?
За момент бях забравила за всичките си подозрения и когато той ми ги припомни, ми се стори нелепо да го разпитвам за плащанията (както казах и преди — някакви мижави триста лири, при положение че инвестициите в експеримента бяха колосални). А и в светлината на всичко, което бях видяла, това ми се струваше грубо. Но вече не се влияех от това, кое е любезно и кое — не.
— Знаете ли защо са плащали на жените, взели участие в експеримента? — попитах.
Той почти не реагира.
— Отговорът на пиарката ми беше безчувствено формулиран, но правилен. Не знам кой е плащал на сестра ви или на някого другиго, но мога да ви уверя, че не сме били ние, нито някой от грижещите се за административната страна на експеримента. Приготвил съм ви имената и докладите на комитетите по етика към включените в изследването болници. Сама можете да видите, че не са предлагани или извършвани никакви плащания. Би било нередно. — Той ми подаде купчина документи и продължи: — В действителност, ако бяха намесени някакви плащания, то майките щяха да дават пари на нас, а не обратното. Имаме родители, които ни умоляват да бъдат включени в лечението.
Настъпи неловко мълчание. Бях получила отговор на въпроса си, а бяхме прекарали едва три минути в офиса му.
— Все още ли работите за Импириъл Колидж? — попитах го, колкото да си дам малко време, през което да измисля някой по-важен въпрос. Но изглежда уцелих болно място; тялото, както и гласът му, преминаха в отбрана.
— Не. Работя тук на пълно работно време. „Хром-Мед“ разполагат с по-добра база. Разрешават ми да изнасям лекции. — Долових горчивина в гласа му и се зачудих каква беше причината.