Свежият пролетен въздух ме кара да се чувствам по-добре, а маловажните мисли ме зареждат със смелост. Когато стигам до края на парка, се чудя дали да продължа през Хайд Парк. Със сигурност вече е време да събера кураж да се изправя лице в лице с демоните си и най-накрая да укротя духовете, които ме владеят.
Със силно разтуптяно сърце минавам през портата на Кралица Елизабет. Но подобно на своя съсед и Хайд Парк е експлозия от цветове, звуци и аромати. Не мога да открия никакви демони в цялата тази зеленина, никакви шепнещи духове сред играещите с топка младежи.
Вървя през градината с розите, после подминавам естрадата, която сякаш е изскочила от някоя детска книжка с нейната пастелнорозова фасада и захарнобял покрив, поддържан от пръчки за смучене. После си спомням за избухването на бомба сред тълпата, за разхвърчалите се наоколо гвоздеи, за масовото кръвопролитие, и усещам, че някой ме наблюдава.
Чувствам дъха му зад себе си, студен в топлия въздух. Ускорявам крачка, без да се обръщам назад. Той ме следва, дъхът му също забързва, повдига косъмчетата в основата на врата ми. Мускулите ми се напрягат в спазъм. В далечината виждам басейна и хората около него. Хуквам натам, краката ми треперят от адреналин и от страх.
Стигам до там и сядам, краката ми продължават да треперят, гърдите ме болят при всяко вдишване. Гледам към децата, които цопат из плиткия басейн, двама бизнесмени на средна възраст правят същото, навили крачолите на панталоните си. Едва сега се осмелявам да се обърна назад. Струва ми се, че забелязвам сянка сред дърветата. Изчаквам, докато се уверя, че е просто шарена сянка, хвърляна от клоните.
Заобикалям дърветата, гледам да съм до хората и шума. Стигам до другия край на парка и виждам една ивица яркозелена свежа трева, поръсена с точките на минзухарите. Някакво момиче върви с боси крака сред тях, хванала обувките си в ръка, радва се на стоплената от слънцето трева, а аз си мисля за теб. Проследявам я с поглед, докато стига до другия край на пъстрата ивица, и чак тогава забелязвам сградата на тоалетната — тъмна рана сред меките ярки цветове на пролетта.
Спускам се бързо след момичето и стигам до тоалетната. Девойчето остава от другата страна, около кръста му е обвита момчешка ръка. Двамата със смях излизат от парка. Аз също се насочвам към изхода, краката ми продължават да потреперват леко, дишането ми е все така тежко. Опитвам се да си внуша, че ставам смешна. Няма нищо страшно, Биатрис; така става, когато човек страда от прекалено развинтено въображение; мозъкът ти може да ти играе всякакви шеги. Уверения, откраднати от сигурния свят на детството — в гардероба няма чудовище. Но ти и аз знаем, че той е истински.
17
Вторник
В сградата на следствената служба съм. Натъпквам се в един асансьор, в който мирише на изгоряла гума; телата неохотно се притискат едно в друго. Сега, когато съм заобиколена от хора, на ярката сутрешна светлина осъзнавам, че няма да спомена нищо за мъжа в парка. Защото господин Райт просто ще ми напомни — напълно правилно, — че той е в затвора, че са му отказали да го пуснат под гаранция и че след края на процеса ще бъде осъден на доживотен затвор без право на обжалване. Би трябвало да знам, че той никога повече няма да е в състояние да ме нарани. Докато приближавам към третия етаж, строго си казвам, че убиецът ти е отсъствие, не присъствие, и че не трябва да му позволявам да се превръща във второто, дори в представите си.
Така че тази сутрин е време за новите решения. Няма да допусна да бъда тормозена от някакво въображаемо зло. Няма да му позволя да има каквато и да е власт върху ума ми така, както някога бе имал власт върху тялото ми. Вместо това ще позволя на господин Райт и на госпожа Падам-си-по-шефа-си, и на всички хора, които ме заобикалят в тази сграда, да ми помогнат да се почувствам на сигурно място. Знам, че ми причернява все по-често и че тялото ми губи сили, но няма да се поддам на ирационален страх, нито на физическа слабост. Вместо да си представям плашещото и грозното, ще се опитам да открия красивото в ежедневните неща, както правеше ти. Но най-вече ще си мисля за онова, през което си преминала. И ще осъзная за пореден път, че в сравнение с теб аз нямам право да потъвам в някакъв страх — фантом и самосъжаление.
Решавам, че днес аз ще отговарям за кафето. Глупост е да си въобразявам, че ръцете ми треперят. Виж. Успяла съм да взема две чаши кафе и да ги пренеса до офиса на господин Райт без проблем.
Господин Райт, леко изненадан, ми благодари. Слага нова касета в касетофона и започваме.