— Стигнахме до момента, в който се срещнахте с приятелите на Тес и разговаряхте с тях за Емилио Коди и Саймън, нали? — пита той.
— Да. После се върнах в апартамента ни. Тес имаше много стар телефонен секретар, който беше купила от една улична разпродажба. Но за нея той си беше напълно в ред.
Заобикалям основната тема, но трябва да пристъпя и към нея.
— Когато влязох, видях, че лампичката мига, което означаваше, че касетата е пълна.
Без да свалям палтото си, натиснах копчето на секретаря, за да чуя съобщението. Беше от газовата компания, не беше нещо важно. Вече бях прослушала всички останали съобщения, едностранните разговори на други хора с теб.
Съблякох се и тъкмо се канех да превъртя лентата, когато видях, че има две страни. Така и не бях чула записите от обратната страна. Електронен глас произнасяше датата и часа преди всяко съобщение.
Последното съобщение беше от вторник, двадесет и първи януари, осем и двадесет вечерта. Едва няколко часа, след като беше родила Хавиер.
Стаята се изпълни със звука на приспивна песен. Сладка жестокост.
Опитвам се да звуча делово, но гласът ми е малко по-силен, искам думите ми да удавят спомена за звука в главата ми:
— Беше професионален запис и аз си помислих, че човекът, който го пускаше, сигурно е приближил телефонната слушалка до музикална уредба.
Господин Райт кима; той вече е чул записа, макар че за разлика от мен сигурно не го знае наизуст.
— От Еймиъс знаех, че сестра ми се е чувствала заплашена от телефонните обаждания — продължавам. — Че е била уплашена от човека, който е правел всичко това, затова разбрах, че се е повтаряло много пъти, но само едно от обажданията е било записано.
Нищо чудно, че телефонът ти беше изключен, когато пристигнах в апартамента ти. Не си могла повече да понасяш този звук.
— И веднага се обадихте в полицията? — пита господин Райт.
— Да. Оставих съобщение на телефонния секретар на детектив Финбъро. Разказах му за фалшивия проект на Саймън, а също и че съм открила причина, поради която Емилио Коди би изчакал раждането на бебето, за да убие Тес. Казах, че според мен в експерименталното лечение на кистозната фиброза може би има нещо нередно, защото на жените им е плащано, а здравният картон и цялата болнична документация на Тес бяха изчезнали, макар да ми се струваше малко вероятно между двете неща да има някаква връзка.
Казах, че смятам, че ключът е в приспивните песнички. Че ако успеят да открият кой ги е пускал, ще открият и убиеца на Тес. Не беше най-овладяното и спокойно съобщение. Но току-що бях чула записа на въпросната песничка. Не бях спокойна и овладяна.
След като оставих съобщението си на детектив Финбъро, тръгнах към „Света Анна“. Гневът и покрусата ми бяха инстинктивни, имаха нужда от физическо освобождаване. Отидох в психиатричното отделение, където доктор Никълс имаше приемна за външни пациенти. Намерих името му върху забодена на вратата визитка и подминах един пациент, който тъкмо се канеше да влезе. Зад гърба си чух протестите на жената на рецепцията, но не им обърнах внимание.
Доктор Никълс изненадано ме погледна.
— Телефонният й секретар е записал приспивна песничка — казах. После затананиках въпросната мелодия. — „Спи, детенце, спи, баща ти се грижи за овцете, майка ти разтърсва дървото на сънищата и от него падат сладки сънища за теб. Спи, детенце, спи.“
— Биатрис, моля ви…
Прекъснах го:
— Чула е това вечерта, когато се е прибрала от болницата. Само няколко часа след смъртта на бебето си. Един господ знае само колко още пъти са й пускани приспивни песнички. Телефонните обаждания не са били „слухови халюцинации“. Някой я е тормозил психически.
Доктор Никълс шокирано мълчеше.
— Тя не е била луда, някой се е опитвал да я докара до лудост или да накара всички останали да я смятат за такава.
Гласът му трепереше:
— Бедното момиче, приспивните песнички трябва да са я ужасявали. Но сигурна ли сте, че са били използвани непременно със зли намерения? Не смятате ли, че може да са били просто глупава шега от страна на някой неин приятел, който не е знаел, че бебето й е умряло?
Помислих си колко удобно би било за него, ако наистина беше така.
— Не, не смятам.
Той се извърна настрана. Този път беше облечен в бяла престилка, но тя беше смачкана и леко зацапана, и докторът изглеждаше дори още по-опърпано безнадежден.