— Защо не я послушахте? Защо не я разпитахте по-подробно?
— Единственият път, когато я срещнах, клиниката ми, както винаги, беше претъпкана с пациенти, а спешните случаи просто се вместваха между редовните часове за преглед и аз трябваше да ги отхвърлям, без да удължавам времето за чакане. — Гледах директно към него, но той не срещна погледа ми. — Трябваше да й обърна повече внимание. Съжалявам.
— Знаели сте за фенциклидина?
— Да. От полицията ми казаха. Но чак след срещата ми с вас. Казах им, че субстанцията би предизвикала халюцинации, вероятно ужасяващи. И като се има предвид скръбта на Тес, при нея въздействието сигурно е било особено силно. В литературата се казва, че хората, които употребяват този наркотик, често се самонараняват. Приспивните песнички трябва да са били последната капка.
В тази негова приемна нямаше куче, но усещах колко много му се ще да посегне и да поглади успокояващото копринено ухо.
— Това обяснява защо се е променила от момента, в който я видях, и са я обзели мисли за самоубийство — продължи той. — Сигурно е чула някоя от песните, може би е взела малко фенциклидин и комбинацията… — той спря, забелязвайки изражението на лицето ми. — Мислите, че се опитвам да си търся извинения?
Изненадах се от първата му интуитивна забележка.
— Но няма никакво извинение — продължи той. — Повече от очевидно е, че е страдала от зрителни халюцинации. И не е важно дали е било в резултат на психозата или на фенциклидина. Пропуснал съм ги. Каквато и да е била причината — лекарство или психоза, — тя е била опасна за самата себе си и аз не я защитих така, както би трябвало да направя.
Както и по време на първата ни среща почувствах как зад думите му прозира срам.
Бях дошла да дам воля на гнева си, но сега ми се струваше, че няма смисъл. Той вече се самонаказваше. И нямаше да промени мнението си. Вратата се отвори и в кабинета влетя жената от рецепцията, придружена от един санитар; изглеждаше изненадана от сцената вътре.
Затворих вратата зад гърба си. Нямаше какво повече да му казвам.
Забързах по коридора, сякаш можех да изпреваря преследващите ме мисли; тъй като вече нямах цел, която да ме разсейва, можех да мисля единствено за това, как си слушала приспивните песнички.
— Биатрис?
Буквално се блъснах в доктор Сондърс. Едва тогава разбрах, че плача, че носът ми тече и че в ръката си стискам влажна носна кърпичка.
— Била е подложена на психически тормоз, преди да бъде убита. Накарали са я да реагира така, че да не остане съмнение за самоубийство.
Той ме прегърна, без да ми задава въпроси. Ръцете му бяха силни, но не ми даваха усещане за сигурност. Винаги бях намирала физическата близост за притеснителна, дори при близки хора, а какво остава за някой почти непознат, така че бях по-скоро нервна, отколкото успокоена. Но той, изглежда, беше свикнал да прегръща разстроени жени, тъй като за него жестът беше напълно естествен.
— Мога ли отново да те поканя на кафе?
Съгласих се, защото исках да го питам за доктор Никълс. Исках да получа доказателство, че е некомпетентен и че в полицията трябва да премислят отново всичко, което им беше казал. А отчасти и поради факта, че когато изплюх камъчето за това, как си била тормозена психически, той не бе показал никакъв признак на неверие и заедно с Еймиъс и Кристина се беше присъединил към малката групичка от хора, които не ме отписваха на секундата.
Седнахме на една маса по средата на претъпканото кафене. Той ме погледна право в очите, цялото му внимание беше насочено към мен. Спомних си нашите състезания по надглеждане.
— Просто гледай в зениците, Бий, в това е целият трик.
Но все още не можех да го правя. Не и когато очите принадлежаха на красив мъж. Дори при тези обстоятелства.
— Доктор Сондърс, вие…
Той ме прекъсна:
— Уилям, моля те. Никога не съм бил много добър по отношение на формалностите. Обвинявам родителите си, задето ме изпратиха в държавно училище. Първият път, в който сложих униформа през живота си, беше денят, в който получих бялата докторска престилка — той се усмихна. — Освен това имам навика да предоставям повече информация, отколкото се очаква от мен. Прекъснах те, искаше да ме питаш нещо?
— Да, познавате ли доктор Никълс?
— Навремето го познавах добре. Преди много години двамата бяхме заедно на една практика и останахме приятели, въпреки че вече не го виждам особено често. Мога ли да попитам защо се интересуваш?