— Какви бяха „халюцинациите“ й?
— Трябва да уважавам правото на лекарска тайна.
Помислих си, че е странно така изведнъж да се сети за конфиденциалността между лекар и пациент, след като до този момент тя изобщо не го беше възпряла. Зачудих се дали има причина за това, или пък е просто поредната проява на неговата некомпетентност.
— Накарах я да ми нарисува онова, което вижда — продължи той и лицето му стана мило. — Мислех, че ще й е от полза. Може би бихте могли да откриете рисунките й?
Секретарката влезе. Времето ми беше изтекло, но аз не помръднах от мястото си:
— Трябва да отидете в полицията и да им кажете, че се съмнявате да е имала следродилна психоза.
— Но аз не се съмнявам. Знаците бяха там, както казах, само че аз пропуснах да ги забележа.
— Вие не сте причината, поради която тя е умряла, но може да сте причината, поради която нейният убиец ще се измъкне безнаказано. Заради вашата диагноза никой не го търси.
— Биатрис…
За пръв път използваше малкото ми име. Звънецът беше иззвънял; часът беше свършил, така че сега можеше да е по-искрен с мен. Не помръднах, но той стана от мястото си.
— Съжалявам, но не мога да ви помогна с нищо повече. Не мога да променя професионалната си преценка само защото вие го искате, защото пасва на хипотезата, с която сте си обяснили смъртта й. Направих грешка — ужасна погрешна преценка. И трябва да си понеса последствията.
Чувството за вина преливаше от всяка негова дума — малко ручейче, заплашващо да се превърне в пълноводен поток. Изглежда изпитваше облекчение, че най-сетне може да го излее навън:
— Грозните факти са, че една млада жена с пуерперална психоза е останала недиагностицирана и аз трябва да поема своя дял от вината за нейната смърт.
Каква ирония само, че с чувството за доблест се спори много по-трудно, отколкото с неговата противоположност. Моралното издигане просто е прекалено сигурно, макар и неудобно.
Прозорецът на офиса е отворен. Навън вали пролетен дъжд, събрал в себе си мириса на трева и дървета, преди да падне долу, върху циментовите тротоари. Усещам леко понижаване на температурата, подушвам го още преди да съм го забелязала. Почти съм привършила с разказа си за срещата ми с доктор Никълс.
— Мислех, че вярва, че е допуснал трагична грешка, и наистина е ужасен от себе си.
— Помолихте ли го да отиде в полицията? — пита господин Райт.
— Да, но той продължи да настоява, че е сигурен, че Тес е страдала от пуерперална психоза.
— Въпреки че това се е отразявало зле върху професионалната му репутация.
— Да. И за мен бе изненадващо. Но отдадох мотива му на неуместен морален кураж; да се съгласи с мен, че Тес не е имала психоза, а е била убита, би било проява на страх. В края на срещата ни си тръгнах убедена, че е безнадежден като психиатър, но е свестен като човек.
Прекъсваме за обяд, господин Райт има планирана среща и аз излизам от следствената служба сама. Навън продължава да вали.
Така и не отговорих на имейла ти, за да ти разкрия истинската причина, поради която посетих терапевт. Защото накрая все пак го направих. Шест седмици след като двамата с Тод се бяхме сгодили. Мислех си, че с женитбата ще престана да се чувствам толкова несигурна. Но годежният пръстен на пръста ми не беше новата опора в живота, на която се бях надявала. Отидох при доктор Уонг, интелигентна и изпълнена със съчувствие жена, която ми помогна да разбера, че след като татко и Лео са ни напуснали един след друг в разстояние на няколко месеца, моето чувство за изоставеност и последвалата го несигурност не са никак изненадващи. Ти беше права за тези две рани. Но изпращането ми в интерната през същата година бе последната капка, която затвърди усещането ми, че съм изоставена.
По време на сеансите разбрах, че мама не ме беше отхвърлила, а просто се бе опитала да ме предпази. Ти беше доста по-малка, така че можеше да те защити от мъката си, но щеше да й е много по-трудно да я скрие от мен. Каква ирония: беше ме изпратила в интернат, защото си мислеше, че така за мен ще бъде по-сигурно от емоционална гледна точка.
И така, с помощта на доктор Уонг започнах да разбирам по-добре не само себе си, но и мама, бързо и лесно насъбраното обвинение се трансформира в трудно спечелено осъзнаване на нещата.
Проблемът бе, че осъзнаването на причината, поради която се чувствах несигурна, не ми помогна да поправя вече причинените вреди. Нещо в мен се беше прекършило и сега знаех, че намеренията зад всичко случило се са били добри — все едно да събориш някоя порцеланова фигурка на пода, докато бършеш праха, вместо да я счупиш нарочно. Но счупеното си оставаше счупено.
Така че, мисля, ще разбереш защо не споделям скептицизма ти по отношение на психиатрите. Но съм съгласна с теб, че имат нужда от артистична чувствителност също толкова, колкото и от добра научна подготовка (доктор Уонг беше завършила сравнителна литература, преди да се отдаде на медицината), както и с думите ти, че един добър психиатър е модерната версия на ренесансовия човек. Докато ти казвам всичко това, се чудя дали уважението и благодарността, които изпитвах към моя собствен психиатър, не бяха повлияли на мнението ми за доктор Никълс; дали това не бе истинската причина да реша, че дълбоко в себе си той е един добър човек.
Връщам се в следствената служба преди господин Райт, който пристига пет минути по-късно и има притеснен вид. Може би срещата му не беше минала добре. Предполагам, че е била свързана с теб. Случаят ти е сензация — заглавия на първа страница, телефонни обаждания от страна на народни представители от името на любопитните избиратели.
Трябва да е огромна отговорност за господин Райт, но той не само е в състояние да скрие напрежението, под което се намира, а и не ме натоварва по никакъв начин, за което съм му благодарна. Той натиска копчето на касетофона и продължаваме.
— Колко скоро след срещата ви с доктор Никълс открихте картините?
Не е нужно да конкретизира за кои картини става дума.
— Веднага щом се прибрах в апартамента й, ги потърсих в спалнята й. Беше изнесла всичките си мебели навън, с изключение на леглото. Дори гардеробът беше в дневната, където изглеждаше нелепо.
Не съм сигурна защо му го казах. Може би защото ако трябваше да си жертва, то исках да му дам да разбере, че си жертва със собствена индивидуалност, която понякога дразнеше по-голямата ти сестра.
— Покрай стените бяха подпрени някъде към четиридесет-петдесет платна — продължих. — Повечето бяха направени с маслени бои, имаше няколко нарисувани върху твърда основа, както и няколко колажа. Всичките бяха големи, най-малко тридесет сантиметра в диагонал. Отне ми известно време да ги прегледам. Не исках да повредя някое от тях.
Картините ти са невероятно красиви. Казвала ли съм ти го някога или твърде много се притеснявах, че като художничка няма да печелиш достатъчно, за да живееш нормално? Зная отговора. Тревожех се, че никой няма да купи огромни платна, изпълнени с цветове, които не пасват на интериора му, нали? Тревожех се, че боята беше толкова дебело напластена, че можеше да се откърти и да съсипе нечий мокет, вместо да осъзная, че всъщност си й вдъхнала живот.
— Отне ми половин час, за да открия онези рисунки, за които ми беше говорил доктор Никълс.
Господин Райт беше видял само четирите картини, направени под влияние на твоите „халюцинации“, не онези, които беше рисувала преди. Но мисля, че най-много ме шокира контрастът.
— Всичките й други картини бяха толкова… — Какво пък, по дяволите, ще го кажа. — Жизнерадостни. Красиви. Експлозии от живот, светлина и цвят върху платното.