Но тези четири картини бе нарисувала с палитрата на нихилистите, каталожни номера от PMS-4625 до PMS-4715, черният и кафявият спектър, а що се отнася до сюжета им — той принуждаваше зрителя да отскочи уплашено назад. Няма нужда да го обяснявам на господин Райт, той разполага със снимките им в досието ти и аз почти ги виждам. Макар и по-малки и обърнати с главата надолу, те въпреки това продължават да ме притесняват и аз бързам да отместя поглед встрани.
— Бяха най-отдолу в една голяма купчина. Боята от една от тях се беше размазала по гърба на предната. Помислих си, че трябва да ги беше скрила набързо, преди да са имали достатъчно време да изсъхнат както трябва.
Трябваше ли да криеш лицето на жената, дългия дълбок разрез на устата, която пищеше, за да можеш да спиш? Или пък маскираният мъж, злокобно тъмен в сенките, те беше притеснил толкова много, както беше притеснил мен?
— Тод мислеше, че са доказателство за психозата й.
— Тод?
— Годеникът ми по онова време.
Прекъснати сме от госпожа Падам-си-по-шефа-си, която поднася сандвич на господин Райт; очевидно обедната му среща не включваше обяд и тя се беше сетила за това, беше се погрижила за него. Едва ме поглежда, докато ми подава минерална вода. Той й се усмихва с откритата си печелеща симпатии усмивка.
— Благодаря, Стефани.
Усмивката му излиза от фокус. Офисът сякаш се изпълва с мъгла. Чувам загрижения му глас:
— Добре ли сте?
— Да.
Но офисът е потънал в мрак. Чувам, но не виждам. Същото се случи и вчера, по време на обяда с мама. Тогава обвиних виното, но днес нямам изкупителна жертва. Знам, че трябва да запазя спокойствие и тъмнината ще отмине. Така че продължавам, насилвайки се да си припомня — и в тъмнината твоите картини в убити тонове стават ярки.
Плачех, когато Тод влезе, сълзите ми капеха върху картините и се превръщаха в мастиленочерни и калнокафяви капки, плъзгащи се надолу по платното. Тод преметна ръка през рамото ми.
— Не Тес е нарисувала тези картини, скъпа. — За момент ме изпълни надежда; някой ги беше сложил тук. Някой друг, а не ти, се беше чувствал така. — Не е била на себе си — продължи Тод. — Не е била сестрата, която си познавала. Знаеш, че лудостта отнема индивидуалността на човека.
Изпаднах в ярост. Въобразяваше си, че знае нещо за психическите разстройства; че няколко сеанса с терапевт, когато е бил на тринадесет години, след развода на родителите му, са го превърнали в един вид експерт.
Погледнах обратно към картините. Защо ги беше нарисувала, Тес? Като някакво послание? И защо ги беше скрила? Тод не разбра, че мълчанието ми е изпълнено с напрегнат въображаем разговор.
— Някой трябва да назове нещата с истинските им имена, скъпа.
Изведнъж беше станал толкова провинциален и консервативен; сякаш да грешиш на сто процента е равносилно на това да си мъжкар. Този път той долови гнева ми:
— Съжалявам, „лудост“ вероятно е прекалено остър израз, с който да опишем състоянието й.
В онзи момент мълчаливо и ожесточено му възразявах. „Психопат“ ми звучеше много по-зле от „луда“. Мислех, че човек не може да бъде психопат от рода на Мартенския заек или Лудия шапкар. В литературата нямаше игриви и лежерни образи на психопати. Дори Крал Лир не е бил психопат, когато, насред несвързаното си бръщолевене, е прозрял вечните истини. Мислех, че можем да определим лудостта като емоция, интензивна и объркваща, дори да я уважаваме заради благородното й литературно потекло, но психозата е тук, за да се страхуваме от нея и да я избягваме.
Но сега се страхувам от лудостта, вместо да гледам литературното й потекло. И осъзнавам, че предишната ми гледна точка е била по-скоро тази на зрител, отколкото на потърпевш. „Никакво лудо сладко небе“ — загубата на нормалността, на индивидуалността води до отчайващ ужас, какъвто и етикет да й се сложи.
Измислих си някакво извинение, за да изляза от апартамента, и Тод ми се стори разочарован. Трябва да си беше внушил, че картините ще сложат край на моя „отказ да погледна истината в очите“. Бях го чула да използва тази фраза по време на тихите телефонни разговори с наши общи приятели от Ню Йорк, когато си мислеше, че не мога да го чуя; беше я казал дори на шефа ми. Според неговите разбирания картините ти щяха да ме принудят да приема действителността. Тя беше там, пред мен, в четворно измерение — една крещяща жена и един чудовищен мъж. Психотични, плашещи, адски картини. Какво повече ми беше нужно? Аз, разбира се, вече щях да приема факта, че си се самоубила, и да продължа напред. Бихме могли да оставим нещата зад гърба си. Да продължим с живота си. Изтърканите, банални фрази на терапевтите можеха да се превърнат в реалност.
Навън беше тъмно, студеният въздух ме прерязваше. Началото на февруари не е подходящият момент постоянно да бягаш навън, когато си се разсърдил. Отново потърсих несъществуващата ръкавица в джоба си. Ако бях лабораторен плъх, щях да съм много лош екземпляр, що се отнася до възприемането на модели на поведение и наказания. Зачудих се дали подхлъзването по стълбите е за предпочитане пред сграбчването на покрития със сняг железен парапет с гола ръка. Реших да се хвана, потръпнах, докато държах хапещия студен метал.
Знаех, че наистина нямам право да се ядосвам на Тод, защото ако беше обратното, и аз щях да искам той да се върне обратно към човека, когото познавах: човек разумен и уравновесен, който уважаваше авторитетите и не причиняваше излишен срам. Но ти, мисля, си доволна, задето спорех с полицаите, заклещвах възрастни мъже на стълбите пред къщите им и в техните апартаменти, и не признавах авторитети — и всичко това благодарение на теб.
Докато вървях сама по хлъзгавите от замръзналата киша улици, осъзнах, че Тод всъщност изобщо не ме познава. Нито пък аз него. Нашата връзка се основаваше на незначителните разговори. Никога не оставахме будни до малките часове на деня, надявайки се да открием в среднощния физически разговор единение на умовете. Не бяхме се гледали в очите, защото ако очите бяха прозорци към душите ни, щеше да е малко невъзпитано и срамно да надничаме през тях. Бяхме създали една връзка, подобна на околовръстно шосе, която заобикаляше пресните емоции и комплексните чувства, така че да останем непознати.
Беше прекалено студено, за да отида още по-надалеч, затова се върнах в апартамента. Щом стигнах до върха на стълбището, се сблъсках с някого в тъмното и подскочих уплашено, преди да разбера, че е Еймиъс. Мисля, че и той беше също толкова изненадан да ме види.
— Еймиъс?
— Много се извинявам. Уплаших ли те? Ето… — подаде ми фенерче, за да видя къде стъпвам. Видях, че носи торба с пръст.
— Благодаря.
Изведнъж ме споходи мисълта, че всъщност живея в неговия апартамент.
— Трябва да ти платя нещо, докато сме отседнали тук.
— В никакъв случай. Освен това Тес вече е платила наема за следващия месец.
Беше се досетил, че няма да му повярвам.
— Помолих я да ми плати с картини — продължи той. — Както Пикасо е плащал сметките си в ресторанта. Тя нарисува тези за февруари и март предварително.
Бях вярвала, че прекарваш известно време с него, защото е една от твоите изоставени бездомни души, за които се грижеше, но той притежава рядък чар, нали? Някаква мъжественост и аристократизъм, без да е сексист или сноб. Караше ме да си представям в черно и бяло парни локомотиви и бомбета, и жени в рокли на цветя.
— Страхувам се, че не е най-доброто жилище, което човек може да си представи — продължи той. — Предложих да го модернизирам, но Тес каза, че така притежавало характер.
Почувствах се засрамена заради раздразнението, което бях изпитала, когато бях видяла, че в кухнята ти няма модерни електроуреди, че банята ти е в плачевно състояние, че прозорците ти не са уплътнени.
Очите ми вече бяха свикнали с тъмнината и видях, че голите му ръце са омазани с пръст — беше засаждал нещо в саксиите пред входната ти врата.
— Тя имаше навик да ме посещава в четвъртък — продължи Еймиъс. — Понякога само за по едно питие, друг път за вечеря. А трябва да е имало толкова много други неща, които сигурно е предпочитала да прави.