По едно време за кратко се обърнах и огледах църквата и хората, които излизаха навън, на дъжда. Зачудих се дали убиецът ти е тук, сред всички нас.
Мама беше поръчала пълна служба и аз бях доволна от този факт, тъй като това щеше да удължи момента до погребението ти. Ти никога не си харесвала църковните служби, но мисля, че тази на отец Питър щеше да те трогне. Предният ден беше Свети Валентин и може би поради тази причина отецът говори за безусловната любов. Мисля, че мога да си спомня точно думите му — или почти точно:
— Когато става дума за безусловната любов, повечето от вас вероятно се сещат за любовта в романтичната й форма, но има и много други видове любов, които не получават подобаващ отговор, ако изобщо получават някакъв отговор. Гневна тийнейджърка мрази майка си, която пък я обича; баща-тиранин не отвръща на невинната и открита любов на малкото си дете. Но скръбта е най-върховната форма на безусловната любов. Колкото и силно, и дълго да обичаме човека, който е умрял, той никога няма да може да отвърне на любовта ни. Или поне така го чувстваме…
След края на службата излязохме да те погребем.
Безмилостният дъжд беше превърнал покритата с бял сняг земя на гробището в мръсна кал.
Отец Питър започна погребалната церемония:
— Поверяваме нашата сестра Тес и бебето Хавиер на Божията милост и сега предаваме телата им на земята: пръст при пръстта, пепел при пепелта, прах при прахта: с искрената и сигурна надежда за възкресение и вечен живот.
Спомних си как бях държала ръката ти на погребението на Лео. Аз бях на единадесет, ти — на шест; ръката ти беше мека и малка в сравнение с моята. Когато викарият изрече: „с искрената и сигурна надежда за възкресение и вечен живот“ ти се обърна към мен.
Не искам искрената и сигурна надежда, искам само искреност и сигурност, Бий.
На твоето погребение аз също исках искреност и сигурност. Но дори църквата може само да се надява, без да обещава, че краят на човешкия живот е началото на вечно и щастливо съществуване.
Ковчегът ти започна да изчезва в дълбоката яма, изкопана в пръстта. Видях го как се отърква в оголените и прерязани корени на тревите. После се спуска още по-надолу. И бих дала всичко, за да хвана отново ръката ти, всичко, само за да мога да го направя още веднъж, за няколко секунди. Всичко.
Дъждът трополеше по капака на ковчега ти, трак-трак. „Трака-трак, трака-трак, тракат капките дъжд“ — бях на пет и пеех тази песен на теб, новородената.
Ковчегът ти стигна до дъното на чудовищната дупка. И една част от мен слезе заедно с теб в калната земя и легна до теб, и умря с теб.
После мама пристъпи напред и извади дървена лъжица от джоба на палтото си. Разтвори пръсти и лъжицата изтрака върху ковчега. Твоята вълшебна пръчица.
А аз хвърлих имейлите, които бях подписвала с „lol“. И титлата си „по-голяма сестра“. И прякора „Бий“. Тази връзка, която двете споделяхме, не беше велика или значима за никого другиго, мислех си. Малките неща. Дребните неща. Знаех, че любимият ти цвят беше пурпурното, но после стана яркожълтото (охра е артистичната дума, Бий), а ти знаеше, че докато не открих, че сиво-кафявото е по-стилно, моят любим цвят беше оранжевият — и ти ме дразнеше заради това. Ти знаеше, че моето първо порцеланово животно е котка (даде ми назаем петдесет пенса от джобните си, за да мога да си я купя) и че веднъж извадих всичките си дрехи от училищния сандък и ги разхвърлих из цялата стая — и че това беше единственият път, в който някога съм била близо до истерия. Аз знаех, че когато беше на пет, в продължение на цяла година всяка вечер ти се качваше да спиш при мен, в моето легло. Изхвърлих всичко, което бяхме споделяли — здравите корени, стъблата, листата и красивите меки цветове на сестринството — в земята, при теб. А аз стоях права до ръба, толкова смалена от загубата, че си мислех, че всъщност няма как да съм там.
Единственото, което ми беше позволено да задържа за себе си, беше чувството на загуба. Което е какво? Сълзите, които ме бодат от вътрешната страна на лицето, емоцията, заседнала в гърлото ми, кухината в гърдите ми, по-голяма от мен самата? Това ли беше всичко, което ми беше останало от двадесет и едната години, през които те бях обичала. Дали чувството, че всичко на света е наред (в моя свят, защото ти беше неговата основа), зародило се в детството и пораснало заедно с мен — дали това чувство щеше да бъде заменено с нищото? С ужаса от нищото? Защото сега не бях ничия сестра.
Видях, че са дали на татко шепа пръст. Но докато държеше ръка над ковчега ти, той не успя да разтвори пръстите си. Вместо това пъхна пръстта в джоба си, пусна я там, а не върху теб. Отец Питър хвърли първата буца и татко се прекърши, разцепи се на две от болка. Отидох при него и взех окаляната му ръка в моята, остатъците от пръстта охлузиха меките ни длани. Той ме погледна с любов. Дори един егоист би могъл да обича някого, нали? Дори ако е наранил този някого и го е предал. Аз по-добре от всички би трябвало да го знам.
Мама мълчеше, докато хвърляха пръст върху ковчега ти.
Една експлозия в космоса не предизвиква никакъв звук.
Беззвучното крещене на мама кънти в главата ми, докато приближавам към сградата на следствената служба. Понеделник е и е пълно с хора. Щом се озовавам в претъпкания асансьор, започвам както обикновено да се притеснявам, че ще заседна, че мобилният ми телефон няма да има обхват и Кася няма да успее да се свърже с мен, в случай че родилните болки започнат. Веднага щом слизам на третия етаж, проверявам за съобщения: нищо. Хвърлям поглед и на пейджъра си. Само Кася има номера му. Прекалено е, да, но подобно на новопокръстен католик моето превъплъщение в човек, на когото му пука за другите, ще бъде извършено точно както трябва: с броеници и ароматни пръчици, пейджър и специален рингтон на мобилния ми телефон, запазен единствено за нея. Не разполагам с чувството за сигурност на родените човеколюбци. Поне това научих. Не мога да се отнасям към новата си роля небрежно, все едно е част от задължителния ми сутрешен грим. И да, може би тревогите ми за Кася са начин за известно време да пренасоча мислите си към някого, който е жив. Имам нужда от мементо витае.
Влизам в офиса на господин Райт. Тази сутрин той не ми се усмихва, може би защото знае, че днес трябва да започнем с погребението ти; или може би искрицата романс, която си мислех, че съм усетила през изминалия уикенд, се е удавила в морето на разказваното от мен. Свидетелските ми показания с тяхната централна тема „убийство“ едва ли могат да минат за любовен сонет. Обзалагам се, че птиците на Еймиъс не си пеят за подобни неща.
Той е пуснал венецианските щори, за да спре ярките лъчи на пролетното слънце и приглушената светлина изглежда напълно подходящ фон за разказа ми за твоето погребение. Днес ще се опитам да не споменавам за физическата си слабост; както казах — нямам право да се оплаквам, не и когато твоето тяло е прекършено непоправимо и е заровено в земята.
Разказвам на господин Райт за погребението ти, придържайки се към фактите, без да акцентирам върху чувствата.
— Въпреки че тогава все още не го осъзнавах, погребението й ми даде две нови важни следи — казвам, като се опитвам да не мисля за задушаващата мъка, с която гледах как ковчегът ти изчезва под буците пръст. — Първата бе, че разбрах защо Емилио Коди — в случай че той бе убил Тес, — би изчакал раждането на Хавиер.
Господин Райт няма представа накъде бия, но мисля, че ти много добре разбираш какво искам да кажа.
— Винаги съм знаела, че Емилио има мотив — продължавам. — Връзката му с Тес излагаше на риск брака и кариерата му. Вярно, че жена му не го беше оставила, когато беше разбрала истината, но той нямаше как да предвиди това. Но ако беше той и ако я беше убил, за да предпази брака и кариерата си, защо не го беше сторил, когато Тес бе отказала да направи аборт?
Господин Райт кима и мисля, че съм разпалила любопитството му.