— Също така си спомних, че именно Емилио Коди се беше обадил в полицията след телевизионната възстановка и им беше казал, че Тес е родила. Следователно или я беше видял, или беше разговарял с нея след раждането на бебето. Емилио вече беше подал официално оплакване от мен, така че трябваше да действам внимателно, да съм сигурна, че няма да се оплаче, че съм го притеснявала. Обадих му се и го попитах дали все още желае да си получи картините, на които беше нарисувал Тес. Съвсем явно бе, че ми е ядосан, но в същото време наистина си ги искаше.
Емилио изглеждаше прекалено едър за апартамента ти, излъчваше потискаща мъжественост и гняв. Беше разопаковал всяка една от актовите картини, за да провери дали не съм ги повредила. Дали не съм добавила смокинови листа? Или просто за да види тялото ти отново. Гневът изкривяваше гласа му:
— Нямаше нужда жена ми да разбира за Тес, за кистозната фиброза, за каквото и да било. Сега е тръгнала да се тества дали не е носителка на гена на тази болест и иска и аз да го направя.
— Много разумно от нейна страна. Но ти очевидно си носител; иначе няма как Хавиер да е бил болен. И двамата родители трябва да са носители, за да се прояви заболяването у детето.
— Знам. Консултантите по генетика ни го набиха в главите. Но е възможно аз да не съм бащата.
Бях поразена. Той сви рамене:
— Тя нямаше особени предразсъдъци по отношение на секса. Спокойно може да е имала и други любовници.
— Щеше да ти каже. Както и на мен. Не беше лъжкиня.
Той замълча, защото знаеше, че казаното от мен беше истина.
— Ти си се обадил в полицията, за да им кажеш, че е родила Хавиер, нали? — попитах.
— Мислех, че така е редно.
Исках да го предизвикам. Никога не беше постъпвал „редно“. Но не заради това зададох следващия въпрос:
— В такъв случай тя трябва да ти е казала, че Хавиер е умрял?
Той замълча.
— По телефона ли ти се обади, или го направи лично?
Емилио взе картините и тръгна да си ходи. Но аз застанах на изхода:
— Искала е да признаеш Хавиер, нали?
— Трябва да разбереш едно нещо. Когато ми каза, че е бременна, аз дадох съвсем ясно да се разбере каква е позицията ми по въпроса за бебето. Казах й, че по никакъв начин няма да помогна нито на нея, нито на него. Нямах намерение да съм му баща. И тя не възрази. Даже ми каза, че на бебето ще му е по-добре без мен.
— Да. Но какво стана, когато Хавиер умря?
Той остави картините на земята. За момент си помислих, че ще ме избута от прага, за да мине. Но той вдигна ръце — абсурден театрален жест на отстъпление, грозен поради инфантилизма си.
— Права си. Предавам се. Тя заплаши да ме изложи.
— Имаш предвид, че е искала да се признаеш за баща на Хавиер?
— Точно така.
— Бебето й е умряло. Искала е баща му да не се срамува от него.
Ръцете му продължаваха да стърчат нагоре, но той сви юмруци и за момент се уплаших, че се кани да ме удари. После ги отпусна.
— Човекът, когото трябва да разпиташ, е онзи младеж, който вечно я следваше по петите със скапания си фотоапарат. Беше обсебен от нея. И адски ревнив.
— Знаех, че ако Хавиер беше останал жив, Тес не би поискала нищо от Емилио — казвам. — Но когато бебето е починало, за нея е било неприемливо Емилио да не го признае.
Край гроба ти нашият баща успя да компенсира всичките си грешки. Когато имаше значение — когато мъртвото ти тяло потъваше в калната земя, — той бе излязъл напред като мъжа, който те беше създал. Не можеш да се откажеш от мъртвото си дете.
Господин Райт изчаква един момент, преди да зададе следващия си въпрос:
— Повярвахте ли му за Саймън?
— Подозирах и двамата, но нямах нищо реално срещу тях; нищо, което да пропука убеждението на полицията, че Тес се е самоубила.
Бях разказала на господин Райт за срещата с Емилио все едно че бях някакъв детектив, но всъщност бях вложила в нея цялото си сърце на твоя сестра. Трябва да му кажа и за следното, в случай че се окаже важно. Ужасно излагащо е, но не мога повече да се преструвам на скромна и срамежлива. Трябва да рискувам да разбия доброто му мнение за мен. Затова продължавам.
Емилио стоеше на отворената врата, гневът излизаше чрез капчиците пот по лицето му. В ръцете си държеше картините, на които бе нарисувана гола.
— Просто не схващаш, нали? Между мен и Тес имаше секс, страхотен секс, но нищо повече. Тес го знаеше.
— Не мислиш ли, че някое младо момиче като Тес би могло да те възприема като бащинска фигура?
Така мислех, макар че ти многократно го беше отричала.
— Не, не мисля.
— Не мислиш ли, че след като собственият й баща я е напуснал, а ти си бил неин преподавател, тя може да е търсила в теб нещо повече от „просто секс“?
— Не.
— Надявам се да е така. Защото иначе тя би се чувствала ужасно предадена.
Бях доволна, че най-после го казвах в лицето му.
— Или може би се е възбуждала от факта, че престъпва правилата — възрази той. — Бях забранено удоволствие и може би това й харесваше. — Почти флиртуваше. — Забраненият плод е винаги по-възбуждащ, нали?
Мълчах и той пристъпи леко към мен. Прекалено близо.
— Но ти не харесваш секса, нали?
Мълчах и той ме погледна, изчаквайки реакцията ми:
— Тес казваше, че правиш секс само за да платиш за сигурността във връзката си.
Чувствах очите му върху себе си, шпионираха ме:
— Казваше, че си избрала работа, която е скучна, но ти носи сигурност и че същото се отнасяло и за годеника ти. — Опитваше се да разкъса плътните слоеве на сестринството ни. — Казваше, че предпочиташ да се чувстваш сигурна, отколкото щастлива. — Видя, че е улучил целта, и продължи да стреля. — Че се страхуваш от живота.
Ти беше права. Както знаеш. Другите може да се носят през живота като през спокойни води и само от време на време да изпитват по някоя кратка буря, но за мен той винаги е бил планина — стръмна и опасна. И, както съм ти казвала, аз се бях задържала върху нея с помощта на скалните издатини, металните куки и обезопасителните въжета на сигурните си работа, апартамент и връзка.
Емилио продължаваше да ме гледа втренчено в лицето, очакваше да се почувствам предадена и наранена от теб, но вместо това бях дълбоко трогната.
И се почувствах още по-близка с теб. Защото ме познаваше много по-добре, отколкото бях предполагала — и въпреки това ме обичаше. Беше достатъчно добра да не ми кажеш, че знаеш за страховете ми, беше ми позволила да запазя самоуважението си на по-голяма сестра. Знаех, че ако се осмеля да погледна встрани от своя предателски планински склон, щях да те видя да летиш в небето, необременена от чувство за несигурност и тревога и без обезопасяващи въжета, които да възпират свободния ти полет из въздуха.
И без въжета, които да те защитават.
Надявам се вече да мислиш, че съм намерила малко кураж.
15
Господин Райт изслуша разказа ми за конфронтацията ми с Емилио и сега се опитвам да открия нещо, което да ми подскаже дали мнението му за мен се е променило. Госпожа Падам-си-по-шефа-си влетява с кафето на господин Райт, сипано в порцеланова чаша, с бисквитка в чинийката; шоколадът се топи върху белия порцелан. За мен — кафе в пластмасова чаша и без бисквити. Господин Райт е малко засрамен от тази проява на предпочитание. Изчаква секретарката да излезе и слага една от курабийките си до моята чаша.
— Казахте, че погребението ви е насочило към две нови следи?
Следа? Наистина ли бях използвала тази дума? Понякога се вслушвам в новия си речник и за момент абсурдността на всичко това заплашва да превърне живота ми във фарс.
— Убийството е извършено от полковник Мастърс в кухнята, със свещника.
— Бий, толкова си глупава. Убиецът е професор Плъм, направил го е в библиотеката, оръжието е въжето.