Затворих вратата зад гърба си. Нямаше какво повече да му казвам.
Забързах по коридора, сякаш можех да изпреваря преследващите ме мисли; тъй като вече нямах цел, която да ме разсейва, можех да мисля единствено за това, как си слушала приспивните песнички.
— Биатрис?
Буквално се блъснах в доктор Сондърс. Едва тогава разбрах, че плача, че носът ми тече и че в ръката си стискам влажна носна кърпичка.
— Била е подложена на психически тормоз, преди да бъде убита. Накарали са я да реагира така, че да не остане съмнение за самоубийство.
Той ме прегърна, без да ми задава въпроси. Ръцете му бяха силни, но не ми даваха усещане за сигурност. Винаги бях намирала физическата близост за притеснителна, дори при близки хора, а какво остава за някой почти непознат, така че бях по-скоро нервна, отколкото успокоена. Но той, изглежда, беше свикнал да прегръща разстроени жени, тъй като за него жестът беше напълно естествен.
— Мога ли отново да те поканя на кафе?
Съгласих се, защото исках да го питам за доктор Никълс. Исках да получа доказателство, че е некомпетентен и че в полицията трябва да премислят отново всичко, което им беше казал. А отчасти и поради факта, че когато изплюх камъчето за това, как си била тормозена психически, той не бе показал никакъв признак на неверие и заедно с Еймиъс и Кристина се беше присъединил към малката групичка от хора, които не ме отписваха на секундата.
Седнахме на една маса по средата на претъпканото кафене. Той ме погледна право в очите, цялото му внимание беше насочено към мен. Спомних си нашите състезания по надглеждане.
— Просто гледай в зениците, Бий, в това е целият трик.
Но все още не можех да го правя. Не и когато очите принадлежаха на красив мъж. Дори при тези обстоятелства.
— Доктор Сондърс, вие…
Той ме прекъсна:
— Уилям, моля те. Никога не съм бил много добър по отношение на формалностите. Обвинявам родителите си, задето ме изпратиха в държавно училище. Първият път, в който сложих униформа през живота си, беше денят, в който получих бялата докторска престилка — той се усмихна. — Освен това имам навика да предоставям повече информация, отколкото се очаква от мен. Прекъснах те, искаше да ме питаш нещо?
— Да, познавате ли доктор Никълс?
— Навремето го познавах добре. Преди много години двамата бяхме заедно на една практика и останахме приятели, въпреки че вече не го виждам особено често. Мога ли да попитам защо се интересуваш?
— Бил е психиатър на Тес. Искам да знам дали е некомпетентен.
— Отговорът на този въпрос е отрицателен. Но ти май мислиш обратното?
Изчака ме да отвърна, но аз исках да получа, а не да давам информация, и той изглежда го разбра.
— Знам, че Хюго изглежда малко хаотичен — продължи Уилям. — С тези негови дрехи от туид и онова старо куче, но той е добър в работата си. Ако се е случило нещо нередно по отношение на здравното обслужване на сестра ти, то много по-вероятно се дължи на плачевното финансиране на психиатричната помощ, отколкото на Хюго.
Той отново ми напомни за теб със склонността си да търси най-доброто у хората и както толкова често ми се е случвало в твое присъствие, така и сега, придобих скептично изражение.
— Преди да започне да се занимава с пациенти, той работеше в изследователска лаборатория — продължи Уилям. — Беше изгряващата звезда на университета. Говореше се, че е страхотен, — че съдбата му е отредила да стане велик, и така нататък.
Много се изненадах от това описание на доктор Никълс; изобщо не пасваше на човека, когото бях срещнала; нищо в него не предполагаше подобна брилянтност.
Уилям отиде да вземе мляко от плота и аз се зачудих дали доктор Никълс не ме беше изиграл. Дали безличните дрехи и кучето по време на нашата първа среща не бяха внимателно обмислен ход, с който да ми бъде внушена точно определена представа, която аз бях приела за чиста монета? Но защо му беше да си прави този труд? Да бъде така лъжлив? Манипулативен? Свикнала да подозирам всекиго, с когото се сблъсквах, плувах в свои води. Но не можех да продължавам дълго с подозренията си специално към него. Той беше прекалено свестен, за да бъде свързан с каквато и да било проява на жестокост. Слуховете за неговата изключителност трябва със сигурност да са били неверни. Във всеки случай той те беше виждал само след раждането на Хавиер и после още веднъж, така че освен ако не е психопат, каква причина би имал да те убие?
Уилям се върна с млякото. Исках да споделя мислите си с него, щеше да е облекчение да му кажа онова, което знаех, но вместо това разбърках кафето си и зърнах пръстена си. Трябваше да го върна на Тод.
Уилям също го беше забелязал:
— Хубав камък.
— Да. Всъщност, вече не съм сгодена.
— Защо тогава го носиш?
— Забравих да го сваля.
Той избухна в смях, напомняйки ми за начина, по който ти ми се присмиваш — добросърдечно. Никой, освен теб, не ме дразни по този мил начин.
Когато той стана, златната му халка, закачена на верижка около врата, се изплъзна изпод деколтето му. Може би лицето ми изрази повече интерес, отколкото възнамерявах.
— Жена ми е в Портсмут, работи в радиологията — обясни той. — Не е лесно да се намери работа в един и същ град, камо ли пък в една и съща болница.
Той пъхна пръстена обратно в деколтето си.
— Не ни е позволено да носим пръстени на ръцете си — под тях се задържат твърде много микроби. Доста символично, не мислиш ли?
Кимнах изненадана. Чувствах, че се отнася с мен различно от начина, по който бях свикнала. И изведнъж си дадох сметка за леко смачканите си дрехи, за небрежната прическа, за лишеното от грим лице. Никой от обкръжението ми в Ню Йорк не би ме познал, ако ме видеше да пея гневно приспивната песничка в приемната на доктор Никълс. Не бях елегантната сдържана жена от Щатите и се зачудих дали занемаряването на външността не окуражаваше хората да изразяват хаоса в себе си и в живота си като ответна реакция.
Докато гледах как Уилям излиза от кафенето, се запитах, както се питам и досега, дали не съм искала да срещна някого, който да ми напомня за теб, било то и съвсем малко. И се зачудих дали приликата, която виждах, не беше породена от надеждата или наистина съществуваше.
Бях казала на господин Райт за посещението си при доктор Никълс, последвано от разговора ми с Уилям.
— Кой мислехте, че й е пускал приспивните песнички? — пита господин Райт.
— Не знаех. Смятах, че Саймън е способен на това. Както и Емилио. Не можех да си представя, че професор Росен е имал достатъчно информация за една млада жена, за да я тормози по този начин. Но и преди го бях преценявала погрешно.
— А доктор Никълс?
— Той би бил наясно как да измъчва психически даден човек. Професията му го гарантираше. Но ни най-малко не ми изглеждаше жесток или садистичен. А и нямаше причини да го прави.
— Подлагахте на съмнение мнението си за професор Росен, но не и за доктор Никълс?
— Да.
Струва ми се, че господин Райт се кани да ми зададе друг въпрос, но после се отказва. Вместо това си записва нещо.
— По-късно същия ден ви е позвънил детектив Хайнс? — пита.
— Да. Представи ми се като шеф на детектив Финбъро. В първия момент си помислих, че обаждането от някой по-висшестоящ е добър знак.
Гласът на детектив Хайнс гърмеше по телефона; човек, свикнал да кара всички в една шумна стая да замълчат и да го слушат:
— Съчувствам ви, госпожице Хеминг, но просто не можете да обикаляте наоколо и безразборно да обвинявате хората. От състрадание обърнах внимание на съмненията ви, когато господин Коди подаде оплакване срещу вас, но търпението ми вече се изчерпа. Искам да ви стане ясно едно — не можете да продължавате да викате „Вълк!“ като лъжливото овчарче!
— Не викам, аз…