— Не — прекъсна ме той. — Наричате „Вълк!“ няколко души едновременно, без да сте сигурна дали изобщо са вълци. — Той за малко да се засмее на собственото си остроумие. — Но съдебният лекар се е произнесъл за причините за смъртта на сестра ви и заключението му е основано на факти. Колкото и да не ви се иска да приемете истината — и аз разбирам, че наистина ви е трудно, — тя е, че сестра ви се е самоубила и никой друг не е виновен за смъртта й.
Не допускам, че в полицията все още назначават хора като детектив Хайнс: надменен, налагащ се, пренебрежителен спрямо останалите и убеден в непогрешимостта си.
Помъчих се да прозвуча овладяно, за да не създам впечатление, че съм ирационалната жена, за която ме смяташе.
— Но без съмнение разбирате, че с тези приспивни песнички някой се е опитвал да…
Той ме прекъсна:
— Вече знаех за песничката, госпожице Хеминг.
Бях напълно объркана. Детектив Хайнс продължи:
— Когато сестра ви изчезна, съседът й от горния етаж — един възрастен господин — ни пусна в апартамента й. Един от офицерите ми провери дали няма нещо, което да ни помогне да открием местонахождението й. Той прослуша всички записи на телефонния й секретар. Не намерихме песничката за заплашителна по какъвто и да било начин.
— Но сигурно е имало повече от една песничка, въпреки че само тази е записана. Именно заради това се е страхувала от телефонните обаждания. Заради това е изключила телефона си. А и Еймиъс каза, че е имало обаждания — в множествено число.
— Той е възрастен господин, който признава, че паметта му вече не е чак толкова идеална.
Продължавах да сдържам емоциите си:
— Но не сметнахте ли, че дори само една приспивна песничка може да е странна?
— Не по-странна от това, да държиш гардероб във всекидневната си или да разполагаш със скъпи бои за рисуване, а да нямаш чайник.
— Заради това ли не ми казахте? Защото не сте мислили, че приспивната песничка е зловеща или странна?
— Точно така.
Включих телефона на спикер и оставих слушалката, за да не се издам, че ръцете ми треперят.
— Но със сигурност песничката, заедно с факта, че в тялото й е открит фенциклидин, показват, че някой я е подлагал на психически тормоз?
Бумтящият му в спикера глас изпълни апартамента:
— А не мислите ли, че е много по-вероятно някой неин приятел, който не е разбрал, че вече е родила, без да иска да е проявил липса на такт?
— Това доктор Никълс ли ви го каза?
— Нямаше нужда да ни го казва. Това е логичното заключение. Особено като се има предвид, че бебето е трябвало да се роди чак след три седмици.
Не можах да спра треперенето на гласа си:
— Защо тогава ми се обаждате? След като вече сте знаели за приспивните песнички, но сте ги сметнали за маловажни?
— Вие ни се обадихте, госпожице Хеминг. Аз просто ви отговарям от любезност.
— Светлината в спалнята й е по-добра. Затова е преместила гардероба във всекидневната — за да може да използва спалнята за студио.
Но той вече беше затворил.
Откакто живея в апартамента ти, те разбирам.
— Изложбата в колежа е била седмица след като сте чули приспивната песничка, нали? — пита господин Райт.
— Да. Приятелите на Тес ме бяха поканили. Саймън и Емилио трябваше да присъстват, затова щях да отида.
Намирам за знаменателно, че именно на изложбата на колежа по изкуствата — с твоите прекрасни картини; с твоя дух и любов към живота, показани пред всички — най-сетне открих пътя, който щеше да ме отведе до твоя убиец.
18
Сутринта на изложбата приятелят ти Бенджамин се появи с делови вид, с вързани отзад расти, придружен от младеж, когото не познавах, и с очукан бял ван, за да закара картините ти в колежа. Каза, че събитието не е толкова официално, колкото изложбата в края на първата година, но въпреки това било важно. Можели да се появят потенциални купувачи и щели да присъстват представители от семействата на всички участници. Бяха загрижени за мен, сякаш бях особено крехка и можех да се счупя от някой по-силен шум или смях.
Когато си тръгнаха с картините от апартамента ти, забелязах, че и двамата са на път да се разплачат. Нещо беше предизвикало подобна реакция, но то бе част от живота ти, която не познавах; може би просто си спомняха за последния път, в който са били в този апартамент, и контрастът — да заварят в него мен, а не теб — беше болезнен за тях.
Лично бях опаковала картините ти, но когато влязох в галерията, буквално ахнах. Не бях ги виждала окачени на стена, а само складирани върху пода. Изложени една до друга те представляваха експлозия от живи цветове, енергичността им беше завладяваща.
Приятелите ти, с които се бях запознала в кафенето, един след друг идваха да си поговорим, сякаш изпълняваха график, според който трябваше да се грижат за мен. От Саймън нямаше и следа, но сред гостите съзрях Емилио в най-отдалечения край на залата. До него стоеше Красивата Вещица и по изражението й личеше, че нещо не е наред.
Когато приближих, видях, че е изложил картините, на които те беше нарисувал гола.
Застанах бледа като платно пред него, но се постарах да не повишавам глас — не исках никой да ме чуе, не исках да му осигурявам публика.
— Нима връзката ти с нея вече не ти носи наказателни точки? Сега, когато е мъртва? — попитах.
Той махна към картините, изглежда размяната на хапливи реплики с мен го забавляваше:
— Те не означават, че сме били любовници.
Трябва да съм го погледнала доста скептично, защото той добави:
— Мислиш, че художниците винаги спят с моделите си, така ли е, Биатрис?
Всъщност, да, точно това си мислех. А употребата на малкото ми име беше неуместно интимна, също както излагането на голите ти картини.
— Не е необходимо да си любовник на една жена, за да я нарисуваш гола.
— Но ти в действителност си бил неин любовник. И сега искаш всички да разберат, нали? В края на краищата, за теб е голяма реклама, че едно красиво и с двадесет години по-младо момиче е било готово да прави секс с теб. Фактът, че си бил неин преподавател и си женен, вероятно не струва толкова, колкото мачовската ти поза.
Видях как Красивата Вещица ми кима одобрително и леко изненадано, както ми се стори. Емилио я изгледа. Тя сви рамене и се отдалечи.
— Значи смяташ, че картините ми са „мачовска поза“?
— Използването на тялото на Тес. Да.
Тръгнах обратно към секцията, в която бяха изложени твоите картини, но той ме последва.
— Биатрис…
Не се обърнах.
— Имам новина, която може би ще ти се стори интересна. Получихме резултатите от изследването за кистозна фиброза. Жена ми не е носител на гена на болестта.
— Радвам се.
Но Емилио не беше свършил.
— Аз също не съм носител.
Но той трябваше да е. Иначе нещата не се връзваха. Хавиер беше болен, следователно баща му трябваше със сигурност да е носител на този ген.
Хванах се за най-простото обяснение:
— Обикновеното изследване невинаги е сто процента достоверно. Има хиляди мутации на този ген и…
Той ме прекъсна:
— Направихме всички възможни тестове — абсолютно всички — и категорично ни беше казано, че никой от нас не е носител на гена на кистозната фиброза.
— Понякога бебето може да е спонтанно засегнато, дори когато единият от родителите не е носител.
— И каква е вероятността това да се случи? Едно на милион? Хавиер не е имал нищо общо с мен.
За пръв път го чувах да произнася името на Хавиер — по същия задъхан начин, по който изричаше думите, с които се отказваше от него. Очевидното обяснение бе, че Емилио не е бащата. Но ти ми каза, че е той, а ти никога не лъжеш.
Усещам как господин Райт се концентрира все повече и повече, докато слуша разказа ми.
— Разбрах, че Хавиер никога не е страдал от кистозна фиброза.