— Защото двамата родители трябва да са носители на гена? — пита господин Райт.
— Точно така.
— Какво си помислихте тогава?
Млъквам за момент, спомняйки си емоцията, която съпътстваше осъзнаването на този факт.
— Помислих си, че в „Хром-Мед“ са приложили генната терапия върху напълно здраво бебе.
— Каква според вас е била причината?
— Помислих, че трябва да е измама.
— Може ли да обясните по-подробно?
— Едва ли бе изненадващо, че „лечението“ на кистозната фиброза беше толкова успешно, щом бебетата никога не са страдали от това заболяване. И именно заради разработения от „Хром-Мед“ предполагаем лек, цената на акциите на компанията бяха скочили неимоверно. Само след няколко седмици щяха да излязат на борсата.
— А регулаторните субекти, които са наблюдавали стриктно целия експеримент?
— Не разбирах как са могли да бъдат толкова подведени. Но мислех, че по някакъв начин точно това се е случило. Също така знаех, че, подобно на Тес, останалите пациенти никога не биха поставили под съмнение диагнозата. Ако в семейството ви е имало болен от кистозна фиброза, със сигурност знаете, че може да сте носител.
— Помислихте ли си, че професор Росен е замесен?
— Помислих, че няма как да не е. Дори идеята да не е била негова, той трябва да беше дал съгласието си. Освен това той беше директор на „Хром-Мед“, което означаваше, че когато компанията излезеше на борсата, той щеше да натрупа цяло състояние.
Когато срещнах професор Росен в „Хром-Мед“, го бях взела за фанатизиран учен, който се стремеше жадно към одобрение от страна на своите равни. Беше ми трудно да сменя този имидж с онзи на алчния измамник; да повярвам, че вместо да е бил воден от древния като света стремеж към слава, всъщност е бил подчинен на още по-древния стремеж към трупане на богатства. Трудно ми беше да осъзная, че е такъв добър актьор; че речта му за изкореняване на болестите и поставянето на повратна точка в историята не е била нищо повече от въздух под налягане, целящ да заблуди мен, както и всички останали, разбира се. Но ако случаят наистина беше такъв, той беше притеснително убедителен.
— Свързахте ли се с него тогава?
— Опитах. Беше започнал лекторската си обиколка из Щатите и нямаше да се върне преди шестнадесети март — дванадесет дни по-късно. Оставих съобщение на телефона му, но той не ми отговори.
— Казахте ли на детектив Финбъро? — пита господин Райт.
— Да. Обадих му се и му казах, че трябва да се срещна с него. Той ми определи среща рано същия следобед.
Господин Райт поглежда надолу към бележките си.
— И на срещата ви с детектив Финбъро е присъствал и инспектор Хайнс?
— Точно така.
Човекът, който нарушаваше невидимите граници на личното пространство, сякаш това беше негово право.
— Преди да продължим, искам само да изясня нещо — казва господин Райт. — Как според вас измамата е била свързана със смъртта на Тес?
— Помислих си, че трябва да е разбрала истината.
Лицето с двойна брадичка на детектив Хайнс ме гледаше от другата страна на масата, физиката му съответстваше на арогантния му глас. До него седеше детектив Финбъро.
— Кое ви се струва по-вероятно, госпожице Хеминг? — изгърмя гласът на детектив Хайнс. — Една утвърдена компания с международна репутация, съобразяваща се с безброй регулации, да тества генна терапия върху напълно здрави бебета или една студентка да сгреши относно бащата на детето си?
— Тес не би излъгала за бащата.
— Когато последния път говорих с вас по телефона, любезно ви помолих да престанете безразборно да обвинявате хората.
— Да, но…
— Във вашето съобщение отпреди седмица поставяте господин Коди и Саймън Грийнли на първо място в списъка си със заподозрени.
Проклех се наум за съобщението, което бях оставила на телефона на инспектор Финбъро. То ме представяше като свръхемоционална и объркана, като човек, на когото не може да се има доверие.
— Но сега сте променили мнението си? — попита той.
— Да.
— Но ние — не, госпожице Хеминг. Няма нищо ново, което да постави под въпрос заключението на съдебния лекар, а то е самоубийство. Ще ви изброя голите факти. Може да не искате да ги чуете, но това не означава, че те не съществуват.
Не двойно, а тройно отрицание. Ораторските му способности не бяха толкова впечатляващи, колкото си мислеше.
— Неомъжена млада жена — продължи той, наслаждавайки се да натъртва на думите, — която е студентка в колежа по изкуствата в Лондон, ражда незаконно бебе с кистозна фиброза. Бебето е успешно подложено на ин витро генна терапия (помислих си колко ли горд трябва да беше от тази дребна проява на компетентност, от този миниатюрен латински термин, подхвърлен в монолога му), — но за нещастие, то умира при раждането по причини, които нямат връзка с терапията. — (Да, знам — то!) — Един от приятелите, които тя без съмнение има в изобилие, й оставя нетактично съобщение на телефонния секретар, което я тласка още по-надолу по пътя й към самоубийство.
Опитах се да кажа нещо, но той продължи, като едва спираше, за да си поеме дъх, който му беше нужен, за да ме назидава.
— Като е страдала от халюцинации, причинени от незаконните субстанции, които е приемала, тя взема един кухненски нож и отива в парка.
Забелязах погледа, който двамата с детектив Финбъро си размениха.
— Може да е купила ножа специално за целта — троснато обясни Хайнс. — Може би е искала да е скъп и специален. Или просто остър. Не съм психиатър, не мога да чета мислите на млада жена, решила да се самоубие.
Детектив Финбъро леко се дръпна от Хайнс — беше очевидно, че не го харесва.
— Отишла е в изоставена градска тоалетна — продължи Хайнс. — Или за да не я открият, или защото е искала да е навън, на снега — отново не мога да кажа какъв точно е бил мотивът й. Навън или вътре в тоалетната е взела свръхдоза приспивателни.
(Изненадах се, че успя да се въздържи от използването на израза „самоубийство чрез всякакви средства и на всяка цена“, защото направо си умираше от желание да го каже.)
— После прерязва вените си с кухненския нож. Впоследствие става ясно, че бащата на незаконното й дете не е нейният преподавател, както си е мислела, а някой друг, който може да е носител на гена на кистозната фиброза.
Не се опитах да споря с него, но може би просто изпълнявах ролята на триъгълника на магистрала П-4. Знам, това е един от твоите изрази, но споменът за него ме успокои малко, докато той ми крещеше. И докато ми говореше властно, без да ме слуша, забелязах колко раздърпани са дрехите ми, осъзнах, че косата ми имаше нужда от подстригване и вече не бях любезна, нито проявявах уважение към неговия авторитет, и не беше чудно, че той напълно ме игнорираше. Навремето и аз не обръщах внимание на хора като мен.
Когато детектив Финбъро ме изпрати до изхода на полицейския участък, аз се обърнах към него:
— Той не чу и една дума от онова, което му казах.
Детектив Финбъро явно беше засрамен.
— Заради обвиненията, които отправихте срещу Емилио Коди. И Саймън Грийнли.
— Значи е поради факта, че прекалено често съм викала „Вълк“?
Той се усмихна.
— И то твърде убедително. Не помага и това, че Емилио Коди подаде официално оплакване срещу вас, а Саймън Грийнли е син на министър от кабинета.
— Но все пак не може да не разбира, че има нещо нередно?
— Веднъж, щом е стигнал до определено заключение, подкрепено с факти и логика, е много трудно да го разубеди човек. Освен ако нямах по-сериозни разобличаващи факти.
Мислех, че детектив Финбъро е твърде порядъчен човек и добър професионалист, за да си позволи публично да критикува шефа си.
— А вие?
Той замълча за момент, сякаш не беше сигурен дали да ми се довери.
— Получих резултатите от анализа на ножа „Сабатие“. Бил е съвсем нов. И не е бил използван никога преди.