— Пак отидох да видя Хати. Не вярвах, че може да ми каже нещо, което да е от помощ, но трябваше да опитам.
Хващах се за сламка и го знаех, но трябваше да продължавам да го правя. Единственото нещо, което би могло да помогне, бе разкриването на идентичността на бащата на бебето на Хати, но не хранех големи надежди, че ще успея да изкопча тази информация.
Когато позвъних на вратата на Хати, ми отвори една красива жена около тридесетте; предположих, че е Джорджина. В едната си ръка държеше детска книжка, в другата — червило.
— Вие трябва да сте Биатрис, влезте. Малко закъснявам, обещах на Хати да изляза най-късно в осем.
Хати се появи в коридора зад гърба й. Джорджина се обърна към нея:
— Имаш ли нещо против да прочетеш на децата приказката за кравата? Аз ще приготвя напитка за Биатрис.
Хати тръгна към горния етаж. Усетих, че сцената е режисирана от Джорджина, макар приятелското й държание да изглеждаше напълно искрено.
— „Пърси и Кравата“ е най-кратката от всички приказки, шест минути от началото до края, с всичкото му там бръмчене на двигатели и животински звуци, така че тя скоро ще е долу. — Джорджина отвори бутилка вино и ми подаде една чаша. — Не я разстройвайте, става ли? Толкова много й се струпа на главата. Почти не е яла, откакто това се случи. Опитайте се да… бъдете мила с нея.
Кимнах; харесваше ми загрижеността й. Навън се чу клаксон на кола и Джорджина извика нагоре:
— Отворила съм бутилка „Пино Грижо“, Хатс, сипи си.
Хати й благодари, без да се показва. Двете се държаха по-скоро като съквартирантки, отколкото като домашна помощничка и работодателка.
След като се оправи с децата, Хати слезе долу и двете се настанихме в дневната. Тя седна на дивана с чаша вино в ръка, подвила крака под себе си, все едно беше собственичка на дома, а не просто детегледачка.
— Джорджина изглежда много мила…? — отбелязах с въпросителен тон.
— Да, такава е. Когато й казах за бебето, ми предложи да ми купи билет за Филипините и да ми даде две заплати в аванс. Но те не могат да си го позволят. И двамата работят много и едва се справят и със сегашната ми заплата.
Значи Джорджина не беше стереотипната домакиня, която си наема филипинка за детегледачка, също както и Хати не живееше в килера на къщата. Зададох й станалите вече стандартни за мен въпроси. Дали е знаела, че си се страхувала от някого? Дали познава човек, който би могъл да ти даде дрога? Дали се сеща за някаква причина, поради която ти би могла да бъдеш убита (събрала кураж да устоя на погледа, който обикновено получавах при споменаването на думата „убийство“)? Хати не можеше да ми даде никакви отговори. Подобно на останалите ти приятели, тя не те беше виждала след раждането на Хавиер. Вече остъргвах дъното на варела си с въпроси, без да вярвам, че ще стигна до нещо съществено.
— Защо криеш името на бащата на бебето ти?
Тя се поколеба и ми се стори, че е засрамена.
— Кой е той, Хати?
— Мъжът ми.
Млъкна, за да ми даде възможност да възприема този отговор.
— Била си бременна, когато си постъпила на работа?
— Мислех, че ако си призная, никой няма да ме наеме. Когато бременността започна да личи, си измислих по-късна дата на термина. Предпочитам Джорджина да мисли, че ходя по мъже, отколкото, че съм я излъгала. — Сигурно съм изглеждала озадачена, защото Хати поясни: — Тя ми е приятелка.
За момент се почувствах изключена от света на приятелските нишки, които свързваха жените и от които си мислех, че аз самата нямам нужда, защото винаги съм имала теб.
— Каза ли на Тес за бебето си?
— Да. Тя трябваше да роди след няколко седмици. Плака, когато й казах и аз й се ядосах. Накара ме да изпитвам емоции, които преди това липсваха у мен.
Дали си разбрала, че ти е ядосана? Тя бе единствената, която отправяше някаква критика към теб; единствено нея ти не беше разбрала правилно.
— Истината бе, че изпитвах облекчение — каза Хати. Тонът й беше предизвикателен; очакваше, че ще се шокирам.
— Разбирам те — отвърнах. — У дома имаш други деца, за които трябва да се грижиш. Едно бебе би означавало да загубиш работата си независимо от това, колко са добри работодателите ти, и така вече нямаше да можеш да изпращаш пари у дома.
Погледнах я и ми стана ясно, че все още не налучквах истинската причина.
— Или просто не си можела да понесеш мисълта, че ще оставиш още едно дете зад гърба си, за да се върнеш на работа в Англия? — Тя срещна погледа ми и аз получих безмълвното й потвърждение.
Защо успях да разбера Хати, а ти — не? Защото разбирам срама, а ти никога не го беше изпитвала. Хати се изправи.
— Има ли нещо друго, което искаш да знаеш? — нямаше търпение да си тръгна.
— Да. Знаеш ли кой ти е сложил инжекцията? Онази с гена?
— Не.
— А кой е докторът, който ти помогна при раждането?
— Беше цезарово сечение.
— Но ти все пак си го видяла?
— Не. Носеше маска пред лицето си. Когато ми слагаше инжекцията. Когато ме оперираха. През цялото време беше с маска. Във Филипините няма такова нещо. Никой не се притеснява толкова много за хигиената, но тук…
Докато тя говореше, пред очите ми изплуваха четирите ти кошмарни картини с крещящата жена и фигурата с маска, надвесена над нея. Те не бяха запис на изкуствено предизвикана халюцинация, а на онова, което в действителност ти се беше случило.
— Болничният ти картон при теб ли е, Хати?
— Не.
— Загубили са го?
Изненада се, че знам.
Пресушавам на един дъх кафето си и — дали от кофеина или от спомена за онези картини — през тялото ми пробягва тръпка, толкова силна, че чак разсипвам малко кафе върху масата. Господин Райт ме поглежда загрижено.
— Да спрем ли до тук? — пита.
— Да, ако може.
Двамата отиваме при рецепцията. Господин Райт забелязва букета нарциси на бюрото на секретарката си и спира. Виждам как госпожа Падам-си-по-шефа-си се напряга. Той се обръща към мен, очите му започват да се зачервяват:
— Наистина ми харесва онова, което Тес ви е казала за гена, отговорен за жълтия цвят на нарцисите. Генът, който спасява зрението на децата.
— И на мен.
Детектив Финбъро ме чака в заведението „При Карлучио“ в близост до сградата на следствената служба. Предният ден ми се беше обадил да ме попита дали можем да се видим. Не бях сигурна, че е позволено, но се съгласих. Зная, че няма да се среща с мен заради себе си, че няма да ме моли да поизкривя малко истината, за да го представя в по-добра светлина.
Приближавам към него и за момент двамата се поколебаваме, все едно сме готови да си разменим целувка по бузите като добри приятели, а не като… Какво? Какво сме всъщност един за друг? Той беше човекът, който ми съобщи, че откритото в тоалетната тяло е твоето. Той беше човекът, който бе взел ръката ми в своята, беше ме погледнал право в очите и беше разрушил всичко, което бях до онзи момент. Нашето не е коктейлен тип връзка, при която се разменят леки целувки по бузите, но не е и типичната връзка между полицай и близък на жертва. Поемам ръката му и я задържам така, както някога той бе държал моята; този път моята ръка е по-топлата.
— Исках да се извиня, Биатрис.
Каня се да отговоря, когато една сервитьорка се пъха между нас с таблата си и с делово затъкната в опашката химикалка. Мисля, че трябваше да се срещнем в някоя църква например, на някое тихо и сериозно място, където за големите неща се говори шепнешком, а не с крясъци, които се опитват да надделеят над тракането на посуда и оживено бъбрене.
Сядаме на една маса и мисля, че и за двамата тази среща е странно интимна. Нарушавам мълчанието:
— Как е полицай Върнън?
— Повишиха я — отвръща той. — Сега работи в отдела за борба с домашно насилие.