— Радвам се за нея.
Той ми се усмихва и след като ледът вече е стопен, се гмурва в по-дълбок разговор:
— Ти беше права през цялото време. Трябваше да те послушам и да ти повярвам.
От време на време си бях фантазирала, че чувам същото това изречение; ще ми се да можеше да прошепна в ухото на предишната Биатрис, че един ден един полицай наистина щеше да й каже това.
— Поне предизвикахте ново разследване — казах. — И не останахте със скръстени ръце.
— Прекалено късно. Не биваше да допускаме да изпадаш в подобна опасност.
Внезапно звуците в ресторанта заглъхват, светлините отслабват, притъмнява. Едва долавям гласа на детектив Финбъро, който ми говори, уверява ме, че ще се оправя, но после замлъква и всичко потъва в тъмнина. Иска ми се да извикам, но от устата ми не излиза нито звук.
Когато се свестявам, виждам, че съм в чистата и топла дамска тоалетна на „При Карлучио“. Детектив Финбъро е при мен. Казва ми, че съм припаднала за около пет минути. Значи не чак толкова дълго. Но за първи път ми се случваше да не чувам нищо по време на припадък. Персоналът на заведението бе достатъчно добър да ми поръча такси, за да се прибера у дома. Питам детектив Финбъро дали ще ме придружи и той с готовност се съгласява.
Вече съм настанена в черното такси, а до мен седи полицай, но въпреки това продължавам да се страхувам. Знам, че злото ме преследва; усещам злокобното му убийствено присъствие все по-близо и по-близо.
Искам да споделя страха си с детектив Финбъро. Но той също както господин Райт ще ме успокои, че престъпникът е в затвора; че повече не може да ме нарани; че няма от какво да се страхувам. Но аз няма да му повярвам.
Детектив Финбъро изчаква да вляза в апартамента, после хваща друго такси и потегля нанякъде. Когато затварям вратата, Пудинг с мъркане увива топлото си пухкаво тяло около краката ми. Викам Кася. Никакъв отговор. Потискам притеснението си, после откривам бележка на масата, с която Кася ми съобщава, че е на занимание с група бъдещи родилки. Всеки момент трябва да се прибере.
Приближавам до прозореца, за да проверя дали се задава, дръпвам завесите. Във външната страна на стъклото се удрят две ръце, опитват се да го счупят. Изпищявам. Злото изчезва в тъмното.
21
Четвъртък
Навън е красив пролетен ден, но въпреки това предпочитам да хвана метрото до следствената служба, вместо да прекосявам парка — така ще съм непрекъснато сред хора.
Когато пристигам, със задоволство установявам, че асансьорът е претъпкан, но както обикновено съм притеснена, че в него пейджърът и мобилният ми телефон няма да имат обхват и ако заседне, Кася няма да успее да се свърже с мен.
Веднага щом асансьорът ме изплюва на третия етаж, проверявам за сигнал. Не казах на Кася за мъжа, който снощи видях на прозореца, не исках да я плаша. Или да призная другата възможност — че се влошава не само физическото, но и психическото ми състояние. Знам, че физически не съм добре, но никога не съм допускала, че може да не съм добре и психически. Дали мъжът не беше просто илюзия, продукт на болен мозък? Може би човек има нужда от физическа сила, каквато на мен вече ми липсва, за да не загуби връзка с реалността. Най-много се страхувам да не полудея — страхувам се от това, дори повече, отколкото от престъпника — защото това унищожава истинската ти същност, заключена в едно тяло, което по някакъв начин гротескно те надживява. Знам, че ти сигурно също си се страхувала от лудостта. И ми иска да си знаела, че причината за странните реакции на съзнанието ти е била дрогата, а не някаква слабост или болест на мозъка ти.
Може и на мен да са ми дали фенциклидин. Минавала ли ти е тази мисъл през главата, така както ми е минавала на мен? Може би някой халюциноген е отговорен за появата на дявола, който ме преследва. Но кой би могъл да ми го даде? Била съм само в следствената служба, в „Койота“ и в апартамента, където никой не ми желае злото.
Все още няма да казвам на господин Райт за убиеца на прозореца ми; нито за страха, че полудявам. Ако не му кажа, той ще продължава да се отнася с мен както обикновено и в отговор аз ще се държа по същия начин. Той очаква да съм напълно нормална и аз ще трябва да отговоря на тези негови очаквания. Пък и поне през часовете, които прекарвам с него, знам, че съм в безопасност. Така че ще изчакам края на деня и тогава ще му кажа.
Тази сутрин в офиса на господин Райт не е светло; в ъглите се таи тъмнина, която се опитвам да прогоня с примигване на клепачи. Когато започвам да говоря, чувам как малко завалвам думите си, трудно ми е да запомням казаното. Но господин Райт каза, че може днес да успеем да завършим с показанията ми, така че просто ще трябва да положа усилие.
Изглежда господин Райт не забелязва нищо нередно. Може би съм се усъвършенствала в прикриването на състоянието си или пък той напълно се е концентрирал върху задачата да минем и през последната част от показанията ми. Обобщава края на нашето предишно интервю:
— Хати Сим ви е казала, че човекът, който й е сложил инжекцията и е бил при нея по време на раждането, е носел маска?
— Да. Попитах я дали е бил един и същ човек и тя потвърди. Но не можеше да си спомни нищо повече — глас, височина, цвят на косата. Опитваше се да забрави цялото преживяване и аз не я виня.
— Помислихте ли, че мъжът, който е бил при раждането на нейното бебе, е бил същият човек, който е помагал при раждането на бебето на Тес?
— Да. И бях сигурна, че същият човек е убил сестра ми. Но имах нужда от повече факти, за да отида в полицията.
— Сериозни доказателства? — пита господин Райт.
— Да. Трябваше да докажа, че е носел маска, за да скрие идентичността си. Не бях успяла да разбера кой е израждал бебето на Тес. Но може би бих могла да открия кой е сложил инжекциите на нея и на Хати.
Докато се придвижа от Чизик до болница „Света Анна“ вече беше станало късно, минаваше полунощ. Въпреки това трябваше веднага да разбера. Когато пристигнах, отделенията тънеха в тъмнина. И аз осъзнах, че това не е най-подходящото време за задаване на въпроси. Но вече бях натиснала звънеца на вратата на родилното отделение. Отвори ми някаква непозната сестра. Тя ме изгледа подозрително и аз се сетих, че охраната зорко следи за предотвратяване кражбата на бебета.
— Може ли да говоря с главната акушерка? Мисля, че се казва Кресида.
— Тя си е у дома. Смяната й свърши преди шест часа. Ще е на работа утре.
Но аз не можех да чакам дотогава.
— Уилям Сондърс тук ли е? — попитах.
— Пациентка ли сте?
— Не — поколебах се за момент. — Приятелка.
Чух плач на бебе, после към него се присъедини цял хор. Зазвъня звънец. Младата сестра направи гримаса, изглеждаше силно стресирана:
— Добре. Доктор Сондърс е в стаята за лекари на повикване. Третата врата вдясно.
Почуках на вратата под погледа на сестрата и влязох. Вътре беше тъмно, единствената светлина бе тази, която влизаше през отворената врата. Уилям веднага се събуди и застана нащрек, вероятно защото беше дежурен и от него се очакваше незабавно да започне да функционира на сто процента.
— Какво правиш тук, Бий?
Никой, освен теб не ме беше наричал така. Имах чувството, че си му дала назаем част от нашата близост. Той стана от кушетката и аз видях, че е напълно облечен в сини лекарски дрехи. Косата му беше разрошена. Давах си сметка за теснотата на стаята, за единичното легло.
— Знаеш ли кой слага инжекциите на жените от експерименталната програма за лечение на кистозна фиброза? — попитах.
— Не. Искаш ли да се опитам да разбера?
Оказа се толкова просто.
— Да.
— Добре — видът му беше делови, напълно концентриран и аз му бях благодарна, че ме взема на сериозно. — Има ли и други пациентки, освен сестра ти, за които знаеш?
— Кася Левски и Хати Сим. Тес се е запознала с тях в клиниката за лечение на кистозната фиброза.
— Можеш ли да ми напишеш имената?