Лоис Макмастър Бюджолд
Сетаганда
На Джим и Тони
ГЛАВА 1
— И така, дали „дипломацията е изкуство на водене на война, започната от някой друг“ — попита Иван, — или е друг начин за решаване на проблема? „Войната е дипло…“
— Дипломацията е продължение на войната с други средства — изрецитира Майлс. — Чжоу Ен Лай, двадесети век, Земята.
— Ти какво, да не си ходещ сборник с цитати?
— Не, но командир Тънг е точно това. Събира стари китайски мъдрости и ме кара да ги уча наизуст.
— И какъв е бил старият Чжоу — дипломат или воин?
— Мисля, че трябва да е бил дипломат — след кратък размисъл отговори лейтенант Майлс Воркосиган.
Предпазните колани го дръпнаха назад, когато спомагателните двигатели се включиха и наклониха совалката, в която се намираха двамата с Иван. Седалките им бяха разположени една срещу друга в късия корпус. Майлс протегна врат, за да хвърли поглед през рамото на пилота към разгъващата се отдолу планета.
Ета Сета IV, сърцето и главният свят на обширната сетаганданска империя. Майлс си представи осем развити планети и заобикалящия ги пръстен от съюзни или марионетни светове. Не че сетаганданските гем-лордове биха се отказали да разширят владенията си още, естествено за сметка на съседите. Стига да можеха.
Е, няма значение колко са могъщи. И те, подобно на всички други, можеха да изпратят в даден момент през хиперпространството само толкова военна сила, колкото можеше да побере един-единствен кораб.
Само дето някои хора имаха дяволски големи кораби.
Багрите на залеза изплуваха над кривата на планетата, докато спускателният апарат следваше орбитата си от куриерския кораб на Бараярската империя към сетаганданската разпределителна станция. Нощната страна застрашително проблясваше. Континентите бяха покрити със светлини. Майлс беше готов да се обзаложи, че би могъл да чете на тези светлини, сякаш над него свети пълна луна. Родният Бараяр изведнъж му се стори дълбока затънтена провинция — там мракът беше нарушаван съвсем нарядко от редките проблясъци на градовете. Високотехнологичната бродерия от светлини на Ета Сета беше прекалено… крещяща. Да, твърде претрупана, подобно на жена, прегърбена под тежестта на собствените си бижута. „Безвкусица — опита се да си внуши той. Да не съм някой прост селяндур. Аз съм лорд Воркосиган, офицер и благородник.“
Разбира се, такъв беше и лейтенант лорд Иван Ворпатрил, но това не караше Майлс да се чувства по-добре. Погледна братовчед си, който също се взираше надолу с жаден поглед и полуотворени устни. Иван приличаше на дипломат — висок, стегнат, тъмнокос, с лека усмивка на красивото си лице. Всекидневната униформа му стоеше идеално. Мислите на Майлс отново потекоха в обичайното омразно течение.
Неговите собствени униформи трябваше да се преправят, за да му станат и да прикрият, доколкото е възможно, недъзите, които имаше по рождение и които годините медицински интервенции се мъчеха да коригират. Трябваше да е благодарен, че медиците бяха направили толкова много за него. Въпреки че беше дребен, невероятно грозен и с чупливи кости, поне му беше спестен ужасът да прекара живота си в инвалидна количка.
Той можеше да стои прав, да се движи и дори да тича, ако се наложи. Слава Богу, Имперската служба за сигурност не му плащаше, за да бъде красив, а за да бъде умен. Въпреки това не го напускаше болезнената мисъл, че е изпратен на предстоящия цирк да стои до Иван и да го кара да изглежда по-добре. ИмпСи със сигурност нямаше да го изпрати на други интересни задачи, ако не беше секретното поръчение на шефа на службата Саймън Илян, придружено с лаконичното „…и гледай да стоиш настрана от неприятностите“.
От друга страна, може би Иван беше изпратен, за да стои до Майлс и да го накара да звучи добре. При тази мисъл лицето му се проясни.
Орбиталната разпределителна станция се появи точно в очаквания момент. Дори дипломатическите апарати не можеха да се спуснат направо в атмосферата на Ета Сета. Това се смяташе за нарушение на етикета, все едно да се опиташ да привлечеш вниманието към себе си, като стреляш с бластер. Сигурно повечето цивилизовани светове имаха подобни ограничения, допусна Майлс. Ако не заради друго, то поне за да се предпазят от биологично замърсяване.
— Чудя се дали смъртта на императрицата е била естествена — подхвърли Майлс. В края на краищата, Иван не би могъл да знае отговора. — Случи се доста внезапно.
Иван сви рамене.
— Тя беше от поколението преди чичо Пьотър, а той самият беше доста възрастен, когато си отиде. Това е хубава параноична теория, но не мисля така.