— Ъъ… случайно да сте роднина на един гем-лорд на име Йенаро?
— Кой? — Гласът прозвуча крайно объркано дори през силовото поле.
— Няма значение. Наистина не е важно. — Краката му започваха да туптят. Май свалянето на проклетите ботуши щеше да е по-трудно и от обуването им. — Силно се впечатлих от прислужницата ви. Много хора ли тук нямат никаква коса?
— Това не е жена. Това е ба.
— Ба?
— Безполови същества, роби на императора. По времето на неговия Небесен баща беше модно да ги правят толкова гладки.
Генетично създадени безполови слуги. Беше чувал само слухове, повечето от които съвсем нелогично бяха свързани със сексуални истории, по-скоро плод на въображението на разказвача, отколкото истински. Носеше се мълва, че са изключително лоялни към господаря си, който в буквалния смисъл на думата ги беше създал.
— Значи… не всички ба са плешиви, но всички плешиви са ба? — предположи той.
— Да… — Последва нова пауза. — Защо сте дошли в Небесна градина, лорд Воркосиган?
Майлс се намръщи озадачен.
— За да представлявам Бараяр на поклонението. Да засвидетелствам уважение пред императрицата. Аз съм пратеник. Назначен съм от император Грегор Ворбара, комуто служа, доколкото това е по силите ми.
Отново мълчание, този път по-дълго.
— Вие се подигравате с нещастието ми.
— Какво?
— Какво искате, лорд Воркосиган?
— Аз ли? Вие ме извикахте тук, милейди, нали така? — Той се почеса по врата и опита отново. — Мога ли… да ви помогна с нещо?
— Вие?!
Изуменият й тон го порази.
— Да, аз! Не съм толкова… — „безпомощен колкото изглеждам.“ — Справял съм се с някои работи. Но ако не ми подскажете защо е всичко това, надали бих могъл да съм ви от полза. Не разбирате ли?
Майлс беше съвсем объркан.
— Вижте, не можем ли да започнем този разговор отначало? — поклони се дълбоко. — Добър ден, милейди. Аз съм лорд Майлс Воркосиган от Бараяр. С какво мога да ви бъда полезен?
— Крадец?
Най-накрая нещата започнаха да се изясняват.
— О, не. Аз съм Воркосиган, но не и крадец, милейди. Макар че е възможно да съм притежател на отнета собственост…
Отново объркана пауза. Явно тя не го разбираше. Донякъде изгубил надежда, Майлс продължи:
— Случайно да сте изгубили някакъв… предмет? Приличащо на ръчка електронно устройство с печат във формата на птица в единия край?
— Значи е във вас! — изумено възкликна тя.
— Е, не точно в момента.
— Все още е във вас. — Гласът й беше тих, гърлен и звучеше отчаяно. — Трябва да ми го върнете.
— С най-голямо удоволствие, стига да докажете, че ви принадлежи. Определено не мога да кажа, че това нещо е мое — подчерта Майлс.
— И ще направите това… безплатно?
— В името на моето достойнство и, ъъ… аз съм служител на ИмпСи. Бих направил всичко срещу информация. Задоволете моето любопитство и смятайте сделката за сключена.
— Да не искате да кажете, че дори не знаете какво представлява това? — изненадано възкликна тя.
Последва толкова дълго мълчание, че Майлс се уплаши, че старата дама е умряла. От голямата зала се дочу музика.
— О, по дя… Проклетият парад започва, а аз трябва да съм в първите редици. Милейди, как мога да се свържа с вас?
— Не можете. — Тя се задъхваше. — Аз също трябва да вървя. Ще изпратя за вас. — Белият мехур се издигна и започна да се отдалечава.
— Къде? Кога?… — Музиката наближаваше изхода.
— Не казвайте на никого за това!
Майлс се поклони нескопосано след отдалечаващия се мехур и тръгна през градината с възможно най-високата скорост, на която беше способен. Ужасяваше се при мисълта, че всички ще забележат закъснението му.
Когато се озова отново в приемната, откри, че най-лошите му предчувствия са се сбъднали. Редицата наближаваше главния изход в посока към кулите, а Воробьов ходеше така, че да запази очевидната празнина, и се оглеждаше тревожно. Забеляза Майлс и му направи знак. „По-бързо, по дяволите!“ Майлс ускори крачка, като усещаше как погледите на всички в залата са насочени към него.
Иван веднага му подаде кутията. По лицето му се четеше любопитство и нетърпение.
— Къде беше, в тоалетната ли? Проверих и там…
— Шшт. Ще ти кажа по-късно. Току-що имах най-странната… — Майлс се бореше с тежката кутия и накрая успя да я нагласи в по-подходящо положение. Минаха през покрития с нефрит двор и най-после се озоваха пред вратата на една от високите сгради. Влязоха в отекваща ротонда. Майлс забеляза отпред няколко бели мехура, но нищо не му подсказваше в кой от тях се намира старата дама. По план всички трябваше бавно да заобиколят носилката, да коленичат, да оставят даровете си в спирала според ранга и статута си и да излязат през отсрещната врата към Северния или Източния павилион, предназначени съответно за хоут-лордовете и гем-лордовете, от една страна, и за гостите от другите планети — от друга. Там щеше да бъде даден погребален обяд.