Но изведнъж процесията спря и всички започнаха да се струпват пред широкия засводен вход. Вместо тиха музика и приглушени стъпки от ротондата се разнесе уплашен шепот. Гласовете постепенно се засилваха и започнаха да се чуват резки възгласи на изненада, към които се присъединиха и команди.
— Какво се е случило? — зачуди се Иван, като протегна врат. — Някой да не е умрял?
Майлс не виждаше нищо от раменете на стоящия пред него човек. Редицата се изви и продължи напред. Влязоха в ротондата, но веднага бяха преместени вляво. Точно на входа се беше изправил гем-офицер, който направляваше движението и с нисък глас даваше инструкции.
— Моля, задръжте даровете си и продължете направо към Източния павилион, моля, задръжте даровете си и продължете направо към Източния павилион, след малко всичко ще се уреди, моля…
В центъра на ротондата лежеше императрицата, положена в огромен ковчег, издигнат на височина над човешки ръст. Чужденците нямаха право да я видят дори мъртва. Носилката беше заобиколена от силово поле, през което като през мъгла се виждаха смътните очертания на дребна, облечена в бяло фигура. Охраната, очевидно току-що отделена от свитата на някой сатрап-губернатор, беше строена между ковчега и стената и очевидно криеше още някого от погледите на посетителите.
Майлс не издържа. „В края на краищата не могат да ме заколят пред очите на всички.“ Бутна кутията в ръцете на Иван и се промъкна под лакътя на гем-офицера, който се опитваше да изтика всички през другата врата. Невинно усмихнат, с ръце, изнесени напред, за да покаже, че са празни, той се изправи пред изненаданите гем-лордове от охраната, които явно не бяха очаквали подобна просташка постъпка.
От другата страна на ковчега, на мястото, запазено за даровете на хоут-лорда с най-висок ранг, лежеше тяло. Гърлото на жертвата беше прерязано, а кръвта се стичаше по блестящия малахитов под и попиваше в сиво-белите дрехи. В дясната си ръка мъртвият стискаше тънък украсен със скъпоценности нож. Плешиво тяло, без вежди, възстаро, но не и слабо… Майлс разпозна техния нападател дори без фалшивата му коса. Сякаш собственото му сърце спря от изненада.
„Някой току-що вдигна доста залозите в тази малка игра.“
Висшият гем-офицер се втурна срещу него. Усмивката беше замръзнала на изрисуваното му лице. Мъжът явно се мъчеше да изглежда колкото се може по-непринудено вежлив към някого, когото с удоволствие би размазал по пода.
— Лорд Воркосиган, бихте ли се върнали при вашата делегация, моля?
Последва подканващ жест. Сетаганданецът не беше толкова глупав, че да го докосне. Майлс се подчини. Едновременно благодарен и разгневен, офицерът сякаш сам се изненада от думите си:
— Това е ба Лура, личният слуга на Небесната господарка. Служи й повече от шестдесет години… явно е искал да я последва и да й служи и в отвъдното. Каква непристойна постъпка, да стори това тук… — Гем-офицерът беше домъкнал Майлс достатъчно близо до спрялата отново редица. Дългата ръка на Иван се пресегна, сграбчи го и го поведе към вратата, без да го изпуска.
— Какво става, по дяволите? — изсъска Иван.
„И къде бяхте по време на убийството, лорд Воркосиган?“ Само дето не приличаше на убийство, а на самоубийство. Извършено по възможно най-архаичен начин. Преди не по-малко от половин час. Докато той разговаряше с някакъв мистериозен бял мехур, който можеше да бъде, а можеше и да не бъде хоут Райън Дегтиар, откъде по дяволите можеше да знае? Имаше чувството, че коридорът се върти пред очите му.
— Не трябваше да напускате редицата, милорд — строго каза Воробьов. — А… какво видяхте?
По лицето на Майлс плъзна усмивка, но той си наложи да я скрие.
— Един от най-старите ба на императрицата току-що си преряза гърлото пред ковчега й. Не знаех, че човешкото жертвоприношение е на мода при сетаганданците. Поне не официално.
Устните на Воробьов се свиха, сякаш щеше да подсвирне, след което на лицето му се появи мимолетна усмивка.
— Колко ужасно от тяхна страна — измърка той. — Очертават се интересни събития, ако се опитат да въведат тази церемония.
„Да. Но ако създанието е било толкова лоялно, защо се е решило на постъпка, която да хвърли в такъв смут господарите му? Някакъв вид отмъщение? Напълно вероятно, това е най-безопасният начин тук…“
Когато най-после стигнаха павилиона, краката го боляха нетърпимо. В огромната зала делегатите биваха настанявани от цяла армия сервитьори. Всички се движеха малко по-бързо, отколкото предполагаше строгото възпитание. Тъй като някои погребални дарове бяха по-големи дори от бараярската кутия, настаняването протичаше бавно и, за очевидния ужас на сервитьорите, не според плана. Хората сядаха, ставаха и сменяха местата си. Майлс си представяше как някъде отзад друга объркана армия готвачи сипе куп цветисти сетагандански проклятия.